Беше слушал приказките на Амос за Войната на разлома, а веднъж-дваж бяха успели да уговорят и баща му да поразкаже за участието си в нея, но простите нещица, които разказваха Мегар и Магя, му се сториха много по-пленителни от всичко, което беше чувал досега. Начинът, по който описваха всичко, което ги засягаше лично — колко ведра вода носел кухненският персонал по стените, колко допълнителни дажби трябвало да приготвят, как трябвало да се оправят без това или онова, как храната изстивала, защото слугите трябвало да се погрижат за ранените — всичко това изтъкаваше в ума на Николас много по-жива картина от най-цветистите хвалби на Амос.
Николас зададе един-два въпроса и изведнъж в съзнанието му изникна образът на Пъг като момче. Николас се усмихна, когато Мегар започна да му разказва надълго и нашироко колко трудно му било като момче, защото бил най-дребничкият от всички в замъка, и как Томас започнал да го закриля. Докато тези истории свършиха, Николас беше излапал всичко, което му предложиха. Магя обясняваше с грейнали очи как изглеждал Томас в деня, в който станал мъж, в деня на Подбора — онзи древен ритуал, в който всички тукашни момчета били взимани от майсторите, пожелали да ги обучават.
Името Томас му беше познато отнякъде, но Николас не можа да се сети откъде. Той попита:
— А къде е синът ви сега?
И моментално съжали, че е попитал, защото лицата и на двамата старци изведнъж посърнаха. Помисли си, че младежът сигурно е загинал във войната.
Но за негова изненада Мегар каза:
— Ох, той живее с елфите.
Николас изведнъж направи връзката.
— Вашият син е съпругът на кралицата им!
Магя кимна и отвърна примирено:
— Рядко го виждаме. Навестиха ни веднъж, когато им се роди детето и оттогава ни праща по някое писмо.
— Дете ли?
— Внучето ни — отвърна Мегар. — Калис.
Лицето на Магя светна.
— Добро момче е. Гостува ни веднъж-дваж годишно. Прилича повече на татко си, отколкото на онези елфи, с които живее — добави тя убедено. — Често ми се дощява да дойде да живее тук при нас, в Крудий.
Разговорът замря, Николас си намери извинение и излезе в двора на цитаделата. Спомни си за онова, което вуйчо му Лаури му беше разказвал за последните дни от Войната на разлома и откъсите, които му беше разказвал Амос. Томас не беше човешко същество. Най-малко с такова впечатление беше останал Николас досега; беше нещо друго, свързано някак с елфите, но съвсем различно и от тях. Помисли си, че щом е имал родители човеци, особено толкова топли и открити същества като Мегар и Магя, трябваше да е приличал съвсем на останалите момчета в цитаделата: „Какво е могло толкова да го промени?“ — зачуди се Николас.
Тръгна да се поразходи до градината с напразната надежда, че може да срещне там Абигейл и Маргарет. По това време те най-вероятно щяха да са в трапезарията и да се хранят с херцог Мартин, но Николас все пак се надяваше.
Вместо момичетата обаче за своя изненада видя Накор и Антъни. Бяха легнали по корем на земята и зяпаха нещо под каменната скамейка.
— Ето, виждаш ли? — каза Накор.
— Онази там ли? — попита Антъни.
— Да.
Двамата се изправиха и се изтупаха от прахта.
— Запомни, че е с малки оранжеви шарчици — каза Накор. — Ако са червени, е смъртоносна. Щом е с друг цвят, е безполезна.
Антъни забеляза Николас и му кимна.
— Ваше височество.
Николас седна на пейката, отпусна болния си крак и го поправи:
— Скуайър.
Накор се ухили криво.
— Засега си скуайър, но тъй или иначе си принц. Антъни знае това.
Николас махна с ръка и попита:
— Какво правехте?
Антъни като че ли се притесни.
— Ами там растат едни гъби, дето може да се намерят по тъмни и влажни места…
— Под пейката — вметна Накор.
— И Накор ми обясняваше как да ги разпознавам.
— За вълшебства ли? — попита Николас.
— За лекарство — сопна се Накор. — Да приспива… ако е приготвено правилно. Много е полезно, когато трябва да изрежеш връх на стрела от ранен войник или да извадиш болен зъб.
— Мислех, че вие, магьосниците, трябва само да махнете с ръка и човекът веднага изпада в транс.
Антъни сви рамене, все едно искаше да каже, че не е кой знае какъв магьосник, но Накор отвърна:
— Виждаш ли докъде води лошото образование. — Отвори торбата си и извади един портокал. — Искаш ли?
Николас кимна и Накор му подхвърли плода. Даде още един и на Антъни, след което подаде торбата на Николас.
— Погледни вътре.
Николас взе торбата. Беше най-обикновена, от някаква черна тъкан, като грубо тъкана вълна на пипане и се стягаше с кожена каишка. И беше празна. Николас я върна на Накор и каза: