— Вървете в нишка по един след мен, всички. В тази тъмнина лесно можеш да се нараниш, ако свиеш настрани. Ако вървя прекалено бързо, кажете ми.
— Светлина искаш ли? — попита го Накор.
— Не — отвърна Гарет. — Факелът или фенерът няма да светят достатъчно, само ще ни пречат да виждаме.
— Имах предвид хубава светлина — каза дребният мъж, отвори неизменната си торба, извади от нея някаква топка и я подхвърли във въздуха. Вместо да падне, топката се завъртя и започна да свети, отначало бледо, а после с усилващ се блясък. В същото време започна да се издига, докато не застана на петнадесетина стъпки над главите им, осветявайки горската пътека на стотина крачки напред и назад.
Гарет погледна учудено синкавобелия предмет във въздуха, поклати глава и рече:
— Хитро. Да тръгваме.
Тръгна на леки ритмични отскоци и останалите се постараха да не изостават. Забързаха през дърветата, осветени от странното сияние. Николас очакваше, че бързо ще настигнат Мартин и другите двама, но не можаха.
Пътят им се превърна в низ от привидно несвързани картини на ярко осветената пътека, водеща в нощната чернилка и прекъсвана тук-там от случайни препятствия — дебел прогнил дънер, по който трябваше да се изкатерят, поточе, което да прескочат, или скална издатина, която да заобиколят. Все още изтощен след дългия преход предния ден и след прекъснатия сън, Николас отчаяно се бореше с порива си да помоли за почивка. Нервите му се бяха опънали от напрежение, а стомахът му се бе стегнал на възел от ужасни предчувствия.
Минутите се нижеха, станаха часове и по едно време Николас забеляза, че светлината на Накор е изчезнала и че цялата гора е потънала в бледосива мъгла.
Малко по-късно Гарет спря да починат и Николас се отпусна на ствола на едно дърво. Беше плувнал в пот, а лявото му стъпало пулсираше.
— Идва буря — разсеяно промълви той.
Гарет кимна.
— Да, скуайър. Ставите ме заболяха.
Мъглата изведнъж се вдигна и Хари каза:
— Вижте!
На югозапад към небето се вдигаше огромен димен стълб — белег за ужасно бедствие.
— Отишъл е поне половината град! — изпъшка Гарет.
После мълчаливо се надигна и отново затичаха.
Някъде по пладне стигнаха невисокия хълм, делящ ги от цитаделата и града под нея, и когато се изкачиха на билото и погледнаха надолу към Крудий, най-лошите им страхове се потвърдиха.
На мястото на замъка стърчеше изтърбушена каменна грамада и от нея все още се вдигаха гъсти валма черен дим. Доскоро мирното крайморско градче представляваше окаян пейзаж от купища овъглени греди, сред който тук-там продължаваха да бушуват пожари. Само по далечните хълмове на юг все още се виждаха незасегнати сгради.
— Унищожили са целия град! — прошепна Хари с дрезгав от изтощение глас.
Гарет ги остави и се затича неудържимо надолу към града. Тръгнаха след него по-бавно, стъписани от ужасното бедствие.
Накор поклати глава и промърмори нещо, а Гуда се заоглежда настръхнал за дебнеща опасност. Чак след пет минути Николас забеляза, че кешиецът е извадил меча си, и измъкна ловния нож от колана си. Не знаеше какво друго да направи, но с оръжието в ръка се почувства малко по-готов да срещне онова, което можеше да ги очаква.
В края на града, на една уличка между доскорошните скромни къщички на пристанищни работници и техните семейства, вонята на изгоряло стана почти непоносима. С насълзени от пушека очи, те продължиха напред и стигнаха до един от по-малките пазарни площади, откъдето улицата водеше към главния площад в центъра на града. Тук се спряха, защото площадът, както и улицата, се оказаха осеяни с купища трупове.
Хари се преви и повърна. Николас запреглъща, за да задържи вътрешностите си да не се разбунтуват. Гуда го хвана здраво под мишницата, а Накор промълви:
— Варварство.
— Кой го е направил? — прошепна Николас.
Гуда го пусна и заоглежда телата, после огледа околните сгради. Накрая каза:
— Тия са били истински кучи синове. — Посочи изпепелените сгради. — Подпалили са ги и са зачакали тук. Онези, които първи са изскочили от пламъците, са били посечени, докато онези, които са останали вътре, накрая са се опитали да избягат, защото е станало непоносимо горещо. — Отри потта от лицето си. — Или са се опекли живи.
Николас усети сълзи в очите си и не разбра дали е от пушека, или от ужас.
— Но кои са били те?
Гуда се огледа отново и отвърна:
— Сигурно е, че не са били редовни войници. — Пак заоглежда труповете и накрая каза: — И аз не знам.
— А нашите къде са били? — попита невярващо Хари.
— И това не знам — отвърна Гуда.