Тръгнаха бавно между телата към големия пазар и оттам — към входа на замъка. Гадно сладникава миризма изпълни обонянието на Николас и той изведнъж осъзна, че е от изгоряла човешка плът. Не можа повече да се удържи, обърна се и повърна като Хари преди малко.
Хари продължи да залита напред като в мъгла, неспособен да приеме с ума си това, което виждаха очите му. Гуда им каза твърдо:
— Хайде да побързаме. Ще сме нужни.
Николас разтърси глава, за да не му причернее, и закрачи след наемника. На всяка стъпка се виждаха покъртителни сцени на разруха. Поразяваха ги случайните предмети по улицата, останали по някакъв начин непокътнати. Николас, кой знае защо, прекрачи внимателно една търкулнала се насред улицата синя глинена паница. После спря стъписан пред парцалена кукличка, останала изправена до оцелялата част от тухлен зид, като ням свидетел на разигралото се безумие.
Николас погледна Хари и видя, че пепелявото му лице е набраздено от стичащите се сълзи, прорязали вадички по покритите му със сажди бузи. Озърна се към Гуда и Накор и видя, че и техните лица са посивели от мъгливия пушек, увиснал неподвижно във въздуха. Погледна дланите си и видя, че са покрити с тънък пласт черни сажди, после докосна бузата си; пръстите му се намокриха и той почти спря, съсипан от безсилието си.
Когато наближиха замъка, стана още по-лошо. Повечето граждани бяха побягнали да потърсят очакваното спасение в замъка и бяха посечени в подножията на рухналото убежище. На пресечката на две улици едно до друго лежаха три тела, пронизани от стрели.
Първия признак на живот Николас и Хари видяха, докато минаваха през руините на главния градски пазар. Едно малко момченце седеше вцепенено до мъртвата си майка. Очичките му се бяха ококорили в ням ужас, а личицето му беше почерняло от съсирена кръв.
Накор се наведе и вдигна момчето, което сякаш не усети нищо.
— Черепна рана. — Цъкна с език на момчето, което се събуди от вцепенението си и стисна парцаливия син халат на исаланеца с двете си ръчички. — Не е толкова зле. Само изглежда лошо. Навярно това е спасило живота му: решили са, че вече е мъртво. Детето, което не изглеждаше повече от четиригодишно, не откъсваше очи от Накор, който го погали по лицето. Когато я отдръпна от очите му, те се бяха затворили и главичката му клюмна на гърдите на мъжа. — Ще поспи. Така е по-добре за него. Твърде малък е за такъв ужас.
— И ние сме твърде малки за всичко това, Накор — проплака задавено Хари.
Понесъл притихналото на гърдите му дете, дребният мъж продължи да крачи към цитаделата. Сепнаха ги звуци от други оцелели, които ридаеха или стенеха.
Стигнаха до главната порта на цитаделата. Като в сцена от някой от най-долните кръгове на ада, цитаделата се бе превърнала в овъглен скелет, осветен отвътре от все още бушуващите пламъци. Из целия централен двор лежаха кой където е намерил място ранени и сред тях сновяха малцината оцелели, мъчейки се да им предложат някаква утеха.
Николас и Хари тръгнаха през ранените и стенещи в предсмъртни болки хора и видяха Мартин, Марк и Калис. Мартин бе коленичил до едно проснато на камъните тяло.
Забързаха се към тримата и Николас позна в лежащия на земята човек мечемайстор Чарлз, с вкочанена от съсирената кръв нощна риза. Лицето на бившия цурански войник беше плувнало в пот и почти обезкървено. Не беше нужно да казват на принца, че мечемайсторът умира. Безжизнено извитите му крака и аленото петно в средата на ризата показваха, че Чарлз е ранен смъртоносно в корема.
Лицето на Мартин се беше вкочанило като каменна маска, но очите му издаваха безумна скръб. Той се наведе над мечемайстора на Крудий и каза:
— Кой още?
Чарлз вдиша с мъка и прошепна дрезгаво:
— Някои от нападателите… бяха цурани.
— Ламътски ренегати ли? — каза Марк.
— Не. Не бяха войници от войната. Бриману Тонг. — Изкашля се дрезгаво и изохка. — Наемни убийци. Те… те са без чест… — Очите му за миг се затвориха и той ги отвори отново с усилие. — В това… в това нямаше чест… Не беше битка. Беше… касапница. — Изстена, очите му се склопиха и задиша едва-едва.
Отнякъде се появи Антъни. Накуцваше и лявата му ръка беше превързана към рамото, а с дясната носеше ведро с вода. Хари притича и взе ведрото от него. Магьосникът коленичи с мъка до Чарлз и го огледа. После вдигна очи към Мартин.
— Няма да се събуди повече.
Мартин се изправи бавно, без да откъсва очи от Чарлз и промълви:
— Факсън?
— Загина в конюшнята — отвърна Антъни. — С няколко войници. Опитваха се да я задържат, докато Рулф и синовете му изведат конете. Те също загинаха; биеха се с гребла и вили.
— А Самюъл?