— Не съм го виждал. — Антъни се огледа и за миг Николас си помисли, че ще рухне от отчаяние, но младият магьосник преглътна и продължи: — Бях заспал и чух шума от битката. Отначало не разбрах дали е в цитаделата, или отвън. Изтичах до прозореца… — Очите му отново обходиха касапницата. — После някой нахлу в стаята ми и хвърли нещо по мен… бойна брадва, струва ми се. — Намръщи се, мъчейки се да си припомни. — Паднах през прозореца. Върху… някого. — Добави съвсем потиснато: — Беше мъртъв. Нищо не си счупих, но съм останал известно време в безсъзнание. Помня, че по някое време се свестих и усетих тази непоносима горещина. Извлякох се по-надалече от нея. След това не помня почти нищо.
— Марк, а семейството ви? — промълви Николас.
Марк отвърна сухо:
— Майка ми все още е там, вътре. — Кимна към още бушуващите в цитаделата пламъци.
Мъката бързо се замени с гняв, а после с тревога.
— А Маргарет! Абигейл?
— Някой твърдеше, че момичетата са отвлечени — каза Антъни. — Някои от младите мъже също, струва ми се. — Магьосникът притвори очи, сякаш жегнат от внезапна болка, след което продължи: — Момичетата и момчетата от града също били отвлечени.
Един от войниците наблизо, облегнат на счупеното си копие, се намеси:
— Видях как отвеждат част от пленниците, ваша светлост. — Мъжът посочи към крепостната стена. — Бях там на пост. Чух вик в двора и погледнах, след което ме удариха отзад. Когато се съвзех, бях провиснал на амбразурата — някой се беше опитал да ме хвърли от стената. Бях посечен, но успях да се издърпам. До мен имаше двама мъртви, а замъкът вече беше в пламъци. Погледнах към града и видях как някакви мъже водят овързани на въжета момчета и момичета към залива.
— Видя ли ги кои са? — попита Гуда.
— Беше светло като ден — вече повече от половината град беше обхванат от пламъците. Бяха шестима, препасани с кожени ремъци и с черни кожени маски. И всички с камшици.
— Ловци на роби от гилдията в Дърбин — каза Гуда.
— Това ще го обсъдим по-късно — каза Мартин. — Сега да се погрижим за ранените.
Николас и Хари кимнаха и се отдалечиха и след малко вече бързаха през двора, понесли ведра с вода. През целия остатък от деня помагаха на тези, които можеха да се движат, да се подслонят в единадесетте сгради, оцелели от пожара в южната част на града. Други от ранените бяха отнесени в рибарското селце на една миля от крепостта.
Съкрушеното и съсипано население на Крудий, което бе останало живо, бавно започна да се съвзема и да се залавя с изнурителната задача по оцеляването. Повечето хора бяха загинали и труповете им трябваше да се пренесат на кладата, издигната на градския пазар.
Николас помогна на един войник с превързана глава да вдигнат поредния труп върху купчината мъртъвци, струпани върху дърветата, домъкнати от околния лес, и забеляза, че вече е паднала нощ. Друг войник, стоящ наблизо със запален факел, каза:
— Това е последният. Сигурно ще намерим още утре, но трябва вече да спрем.
Николас кимна мълчаливо, отдръпна се тромаво и факелът се допря до дървата. Пламъците се заиздигаха, за да погълнат мъртвите, а той се затътри без сили към далечния край на Крудий, към мамещите светлини и гласове на живи хора. Усети, че се дави в сълзи. Умът му отхвърляше гротеската на спомена от изминалия ден, недоизгорелите трупове, които трябваше да бъдат пренесени до кладата, посечените дечица, поразените от стрели без никаква причина псета и котки. Горчивината в думите на един от войниците, че нападателите са им спестили половината работа, защото жертвите им вече били изгорели, порази Николас, застанал сред голата кръпка земя, малък площад в покрайнините на града. Приклекна и започна да трепери, въпреки че нощта не беше студена. Зъбите му затракаха. Момчето загълта лютивия, изпълнен с вонящ дим въздух и изстена с гняв. Насила се изправи и заповяда на тялото си да тръгне. Имаше чувството, че ако отново спре, преди да стигне мястото, където го чакаха Мартин и другите, никога няма да може да ги стигне.
Най-сетне се добра до най-голямата от оцелелите сгради. Беше недовършена нова гостилница. Стените й се издигаха нагоре в тъмното и вторият етаж, покриващ едва половината от гостната, стоеше все още без покрив. Под надвисналия чардак на втория етаж се бяха сгушили хора от града, а Мартин и спътниците му се хранеха мълчаливо под открито небе около малък огън. Рибарите от селцето бяха донесли топла рибена гозба и хляб от оскъдните си запаси.
Николас залитна, седна до Марк и Хари и поклати глава за отказ, щом му предложиха купа от яхнията. Стомахът му отказваше и имаше чувството, че никога няма да се отърве от вонята, изпълнила ноздрите му.