Николас беше очаквал Мартин или Марк да споменат нещо за смъртта на херцогинята, но те не отрониха и една дума.
Дните се нижеха и градът бавно се съвземаше. Възстановиха втора, после и трета сграда, и щом някой от ранените се вдигнеше на крака, включваше се и той в тежката работа, с което възстановяването се ускоряваше.
В края на седмицата се върна и Калис с дузина елфи, които донесоха дивеч — три сърни и няколко връзки с пъдпъдъци и зайци. Прегладнелите хора на Крудий благодариха на елфите и се разтичаха да приготвят храната.
Калис прекара един час с дядо си и баба си, след което се присъедини за вечеря към групата на Мартин и каза:
— Майка ми и баща ми много се обезпокоиха от този набег, но ви нося и още лоши новини. Укреплението ви в Барран също е поразено.
Очите на Мартин се разшириха.
— Амос?
— Корабът му е пострадал, въпреки че е успял да отблъсне онези, които са се опитали да го подпалят. Сега го ремонтира и би трябвало да е тук след ден-два.
— Колкото повече информация събираме, толкова по-безсмислено изглежда всичко. Защо им е било нужно на ловците на роби да нападат гарнизон с войници?
— Според баща ми са го направили, за да ти попречат да ги подгониш.
Марк поклати глава.
— Защо ще губим седмици в гонитба на тези търговци на роби от Дърбин, след като можем да известим Крондор с гълъбите на Белами и те да ги пресрещнат?
Калис присви очи и попита загрижено:
— Обадиха ли ви се вече от Карс?
Мартин остави реброто, което гризеше и изтри устни с опакото на ръката си.
— Богове! Пощенската лодка от Карс! Тя така и не дойде!
— Ако и Белами е бил нападнат… — каза Марк.
Мартин се изправи, огледа помещението и привика един войник.
— Искам утре призори двама ездачи да заминат за Карс. Ако срещнат мъже, носещи вест от Карс, че и те са били нападнати, да продължат до Белами, да подменят конете и после да отидат при Толбърт в Тулан. Искам пълни донесения за всичко, което се е случило, колкото може по-скоро.
Войникът отдаде чест и напусна.
Мартин отново седна. Скоро дойдоха и Гуда и Накор и дребният мъж каза на угрижения Мартин:
— Смятам, че повечето, които оцеляха досега, ще се оправят.
— Най-после една добра новина — въздъхна Марк.
Мартин ги покани да седнат и да похапнат и след малко отрони замислено:
— Имам лошото предчувствие, че сме видели само началото на нещо много по-сериозно от този набег.
— Виждал съм и преди как действат ловците на роби от Дърбин, милорд, но няма нищо общо с това — каза Гуда. — Това тук си е чиста касапница. — Наемникът поклати глава. — Просто невероятно. Сякаш са го правили за забавление.
Мартин затвори за миг очи, сякаш го заболя главата, отвори ги и каза:
— Никога не съм бил толкова притеснен след Войната на разлома.
— Смяташ ли, че цураните отново са обърнали поглед към нас? — попита Марк.
Мартин поклати глава.
— Не. Господарката на империята има много здрава ръка, за да позволи такова нещо. Тя доказа, че е много хитър търговски партньор, след като синът й стана император, но е честна. Някой и друг търговец без разрешително, промъкнал се през разлома, за да понакупи метал, това мога да приема. Но това тук… — Ръката му описа дъга да обхване целия град… — Изглежда съвсем нелогично да е дело на цурански ренегати.
— Но Чарлз каза, че част от нападателите са били цурани, татко — изтъкна Марк.
— Как ги нарече той? — попита Гуда. — Тонг?
— Бриману Тонг — отвърна Накор. — Което означава „Братството на Златния щорм“.
— Ти говориш ли цурански? — попита го Мартин.
Накор кимна.
— Прилично. Това са професионални убийци. Цуранските „Козодои“, ако предпочитате. Гилдия на платени убийци. Господарката на империята е унищожила най-могъщите Тонг, клана Хамои, преди петнадесет години, но има и други.
Мартин поклати глава и се почеса замислено по носа.
— Какво ли означава всичко това?
— Означава, че сме изпаднали в голяма беда, приятелю — отвърна му един много познат глас от вратата на хана.
Всички се обърнаха.
— Амос! — извика Мартин. — Дойде по-бързо, отколкото допусках.
— Опънах всяка педя платно, която можах, и изцедих хората си до изнемога — отвърна Траск и се затътри през гостилницата, сваляйки в движение подгизналото си наметало. Хвърли го на пода и седна до Мартин.
— Какво стана в Барран? — попита херцогът.
Амос свали вълнената си шапка, натика я в джоба си и взе чашата горещ чай, поднесена му от Хари. Никой не разбра откъде скуайърът беше намерил чай, но в хладната вечер утехата на дъхавия му аромат радваше всички.