Други работници усилено се стараеха да „понацапат“ кораба, както се беше изразил Амос. Колкото и да им беше противно да обезобразят флагмана на Кралската флота, те трябваше да остържат боята, та корабът да придобие такъв вид, че все едно се полагат минимални усилия, за да се поддържа годен за плаване. Амос вече не се съмняваше, че от разстояние сега корабът изглежда много по-различно.
Мартин, Пъг и Николас стояха на кея и наблюдаваха работата. Амос се приближи до тях и Мартин го попита:
— Как е?
— Почва да прилича на старо корито — каза Амос и поклати глава. — Можех съвсем да го променя, така че и аз да не го позная, ако разполагах с още една седмица, но като имаме предвид, че онези пирати го видяха през нощта… мисля, че ще свърши работа.
— Дано — каза Мартин.
— Кога тръгваме? — попита Николас.
Амос поклати глава.
— Знам, че си решил да тръгнеш с нас, Ники, но много би ми се искало да си промениш намеренията.
— Защо? — сопна се предизвикателно младежът.
Амос въздъхна.
— Знаеш, че те обичам като свой внук, момче, но трябва да се научиш да разсъждаваш като принц, а не като влюбено до ушите хлапе. — Вдигна ръка преди Николас да успее да възрази. — Спести ми го. Видях как зяпаше по тази Абигейл още първата вечер, когато пристигнахме. При по-нормални обстоятелства щях да ти пожелая всичко най-добро и да те посъветвам да я пъхнеш в леглото колкото може по-скоро, но сега залогът е много сериозен, Ники. — Сложи ръката си на рамото на момчето. — Поглеждал ли си се напоследък в огледалото?
— Защо? — попита Николас.
— Защото си копие на баща си. А знаеш, че той не е кой да е. Той е принцът на Крондор от близо трийсет години и мнозина от онези главорези на Островите на залеза са го виждали.
Николас се намръщи.
— Мога да си променя външността. Ще си пусна брада…
Лицето на Амос се сгърчи от мъка.
— Виж се надолу, Ники.
Николас сведе очи и изведнъж осъзна какво иска да му каже Амос. Нещастният ботуш, скроен така, че да компенсира недъгавостта на левия му крак, издаваше самоличността му отдалече, като развято знаме. Амос почти зашепна:
— Този крак е също толкова известен, колкото баща ти, Николас. За никого не е тайна, че най-малкият син на Арута му е одрал кожата, само ако не беше деформираното му ляво стъпало.
Ушите и бузите на Николас пламнаха.
— Но аз мога да…
Мартин също сложи ръка на рамото на момчето.
— Не можеш да го скриеш, Николас.
Момчето се дръпна рязко, погледна първо Амос, после Мартин и накрая очите му се спряха на Пъг. Нещо в изражението на магьосника привлече вниманието му и го накара да попита настоятелно:
— Какво?
Пъг ги изгледа един по един. Накрая очите му се приковаха в Николас и той каза твърдо:
— Мога да помогна.
Настъпи тягостна тишина, след което Николас промълви:
— Но?
— Мога да помогна, но само ако ти намериш в себе си повече кураж, отколкото мисля, че притежаваш — отвърна Пъг.
Николас настръхна.
— Покажи ми какво трябва да направя! — настоя той.
— Ще трябва да останем насаме — каза Пъг, сложи ръка на рамото на Николас и се обърна към Мартин. — Ще го заведа в замъка. Ще ми трябва помощ. Би ли предал на Накор и Антъни да дойдат след малко при нас? — Мартин кимна и Пъг решително поведе момчето.
Принцът крачеше мълчаливо до магьосника, докато не стигнаха почти до обгорелите останки на замъка. Мислеше за често прибързаните си решения и за това, че недъгавият му крак също така често се оказва натегната пружина, задействаща капана на неблагоразумието.
При портата Пъг спря и каза:
— Ще изчакаме тук другите.
Николас помълча малко, след което въздъхна тежко и гневът му отмина. След още малко мълчание Пъг попита:
— Как се чувстваш?
— Честно ли? — каза Николас.
Пъг кимна. Николас се загледа към далечния залив с жалките останки от хубавото градче, което бе видял първата вечер.
— Страх ме е.
— От какво? — попита Пъг.
— От провал. От това, че мога с намесата си да доведа до провала на други, по-добри от мен хора. От това, че мога да причиня смъртта на момичетата. От… много неща.
Пъг кимна.
— От какво най-много се боиш?
Николас помисли, после каза:
— Че няма да се окажа толкова добър, колкото трябва.
— Тогава имаш шанс, Николас — каза Пъг.
Никой от двамата не каза нищо повече, докато не се появиха Антъни и Накор. Щом стигнаха до портата, Антъни каза:
— Херцог Мартин ни предаде, че трябва да дойдем.