— Николас след малко ще опита нещо и ще му трябва помощта ни — отговори Пъг.
Накор кимна, но Антъни рече:
— Не разбирам.
— Пъг ще ми оправи крака — каза Николас.
— Не — поклати глава Пъг.
— Но аз мислех, че…
Пъг вдигна ръка.
— Никой не може да оправи крака ти, Николас.
— Освен ти самият — добави Накор.
Пъг кимна.
— Ние можем само да помогнем. Стига да искаш.
— Не разбирам — каза Николас.
— Ела, ще ти обясним — отвърна Пъг.
Влязоха в изпепеленото преддверие и тръгнаха по дългия коридор към северната кула, после се заизкачваха по овъгленото каменно стълбище. На първата врата Пъг спря и каза:
— Тук някога беше моята стая. Учителят ми Кълган живееше над мен.
— Сега това е моята стая — каза Антъни. — Или поне беше до миналата седмица. Предпочетох я пред другата горе заради странното коминче. — Посочи една дупка в стената, от която надолу се беше стекъл разтопен метал. — Ей там. Пазеше стаята топла.
Пъг кимна.
— Аз го измислих. — После огледа стаята и Николас, Накор и Антъни усетиха как спомените се връщат в ума му. Накрая рече: — Щом е така, значи е дваж по-подходяща. — Махна с ръка на момчето да влезе и му посочи: — Седни ей там, до прозореца. И си свали ботушите.
Николас седна на почернелия под и събу ботушите си. Пъг седна срещу него, без да обръща внимание на саждите, полепнали по кафявия му халат и по ръцете му; Накор и Антъни застанаха от двете му страни. Пъг заговори:
— Николас, ти трябва да разбереш нещо за собствената си природа. Нещо, което е присъщо не само на теб, но и на повечето хора.
— Какво?
— Повечето от нас изминаваме пътя на своя живот с малък шанс да научим нещо повече за самите себе си. Знаем някои неща, които харесваме, и други, които не харесваме, имаме някакви смътни представи какво би могло да ни направи щастливи, но в повечето случаи умираме в невежество по отношение на онова, което е най-съкровената част от същността ни.
Николас кимна.
Пъг продължи.
— По някакви причини се случват неща като твоето недъгаво по рождение стъпало, причини, които често остават за нас неразбираеми. Съществуват много теории, особено след като поговориш за тези неща с жреците на един или друг храм, но никой не знае със сигурност.
— Навярно твоят крак е урок за теб в този живот, Николас — каза Накор.
Пъг кимна.
— Мнозина го вярват.
— Какво мога да науча от един недъгав крак? — попита Николас.
— Много неща — каза Пъг. — Ограниченията си, как да надмогваш враждебността, унижението, гордостта.
— Или нищо — добави Накор.
— Знам, че баща ти се е опитвал да бъде отстранен недъгът ти, когато си бил малко момче — каза Пъг. — Помниш ли?
Николас поклати глава.
— Съвсем малко. Само, че болеше.
Пъг положи длан върху ръката на момчето.
— Така си и мислех. — Топлите му кафяви очи се впиха в очите на Николас и той му заговори утешително: — Трябва да знаеш, че ти си единственият, който може де изцери недостатъка в самия теб. Разбираш ли страха?
Николас усети, че очите му натежават, и отвърна:
— Не знам… Страха?
— Страхът ни държи, обвързва ни и ни пречи да растем, Николас. — Гласът на Пъг стана настоятелен. — Той убива по частица от нас всеки ден. Задържа ни към това, което познаваме, и ни пази от онова, което е възможно, и е нашият най-опасен враг. Страхът никога не се саморазкрива; той винаги е предрешен и много потаен. Избира си най-безопасния курс; повечето от нас чувстват, че има „разумни“ причини да избягват рисковете. — Усмихна се окуражително. — Смелият човек не е лишеният от страх, а този, който прави това, което трябва, въпреки че го е страх. За да успееш, трябва да си готов да поемаш риска от пълния провал — това трябва да научиш.
Николас се усмихна.
— Татко веднъж ми каза нещо подобно. — Думите му излязоха размазано, все едно че се беше напил или заспиваше.
— Николас, ако като малко момче сам беше пожелал кракът ти да се излекува, лечителите и жреците щяха да ти го оправят. Но нещо в самия теб се е впило в твоя страх. Нещо в теб обича твоя страх и го е обвързало към теб като майка или като любима. Трябва да се опълчиш на този страх и да го прогониш. Трябва да го прегърнеш и да се оставиш да те погълне. Едва тогава ще можеш да познаеш страха си; едва тогава ще можеш да се изцериш. Искаш ли да се опиташ?
Николас разбра, че не може да проговори, затова само кимна. Очите му бяха съвсем натежали. И той ги затвори.
Някъде от много далече Пъг каза:
— Спи. Спи и сънувай.
Николас бавно се носеше сред някакво тъмно и топло място. Знаеше, че тук е в безопасност. А после до ума му стигна глас.