„Николас?“
„Да?“
„Готов ли си?“
Чувство на обърканост. „Готов ли?“
„Готов да научиш истината.“
Жегна го паника и тъмното място престана да бъде топло. След малко той отвърна: „Да.“
Прониза го ярка светлина. Сега той се носеше из някаква стая. Видя под себе си малко момченце, което хлипаше в ръцете на червенокоса жена, устните на жената се движеха. Не можеше да я чуе, но разбираше какво казва; беше го чувал преди. Тя казваше, че докато е тук, с него, нищо никога няма да го нарани.
Мълнията на гнева го порази. Тя лъжеше! Много пъти беше нараняван. Образът се разми и на негово място отново се появи момченцето, този път няколко години по-голямо. То крачеше непохватно по дългия коридор, водещ към стаята му. Наблизо стояха двама пажове и когато детето ги подмина, си зашепнаха. Знаеше, че си говорят за него, че му се надсмиват заради недъга. Той се затича към стаята си и по бузите му затекоха сълзи. Тръшна вратата след себе си и се закле, че никога повече няма да излезе от тази стая. Погълнат беше от гнева, от яростта и болката си и плачеше. Един паж влезе и му каза, че идва баща му.
Той стана от леглото, добра се до умивалника и изми лицето си. Докато вратата се отвори, вече се беше успокоил — знаеше, че баща му не обича да го вижда, че плаче. Арута му нареди да се яви в голямата зала за някакъв съвет. Някакви важни държавни дела изискваха присъствието му и той забрави за клетвата си никога да не излиза от стаята. Но беше я изричал стотици пъти и щеше да я повтаря още стотици пъти от шестгодишно момче.
Образът се разми и сега той стоеше между двама снажни младежи с коси като на майка му. Те му се присмиваха и го дразнеха, преструваха се, че не го виждат, или го наричаха „маймунка“ — и той избяга от тях, жегнат отново от смразяващата болка.
Появиха се още картини: сестра му, твърде погълната от задълженията си на принцеса, за да й остане време за по-малкото й братче. Родителите, чието време все се оказваше запълнено от политика и протокол, и не можеха да се позадържат повече при своето свенливо и плахо дете. Слугите, които се държаха почтително, но не изпитваха и капка обич към най-малкото дете на своя господар.
През годините много подобни образи се бяха отпечатали в ума на Николас и когато той се върна в настоящето, чу гласа на Пъг:
— Готов ли си да се изправиш срещу своята болка?
Паника обзе Николас и той заломоти:
— Но аз… мислех, че… точно това… правя.
Гласът на Пъг бе тих и окуражителен.
— Не. Ти само си спомняше. Сега болката ти е с теб. Трябва да я изтръгнеш и да й се опълчиш.
Николас усети, че го пронизват студени тръпки.
— Длъжен ли съм?
— Да — отвърна друг глас и той отново потъна в тъмна и безпаметна празнота.
До ума му стигна глас. Беше мек, топъл и много познат. Той се опита да отвори очи, но не успя, после изведнъж прогледна. Към него, по смътно очертан коридор, идваше млада златокоса жена. Дрехата й беше полупрозрачна и плътта й се очертаваше под тънкия плат. Когато се озова пред него, той промълви: „Абигейл?“
Тя се засмя, а той по-скоро усети смеха й, отколкото го чу. „Аз съм всяка, която би искал да бъда.“ Чувствените нотки в гласа го възбудиха. Но после изведнъж му се дощя да извика, защото нещо в тази млада жена му се стори не по-малко ужасяващо, отколкото мамещо.
След миг пред него стоеше майка му, но такава, каквато я помнеше като малък. Меките й бели ръце се протегнаха надолу да го вдигнат и тя го сгуши до гърдите си, залюля го и му зашепна утешителни слова. Той усети топлия й дъх по шията си и се почувства в безопасност.
Но в ума му прозвуча предупредителна нотка и той се отдръпна. „Не съм дете!“ — извика той, присви ръка и една налята гръд изпълни шепата му. Две сини очи се взряха в него и две сочни устни се разтвориха пред неговите. Той отблъсна Абигейл и извика: „Какво си ти?“
Изведнъж се оказа сам в тъмното и през тялото му пробяга мраз. Отговор не дойде, но той усещаше още нечие присъствие, там някъде, в сумрака. Опита се да види, но в тъмнината нямаше никого, и въпреки това бе сигурен, че не е сам.
Събра цялата сила на волята си и собственият му глас прокънтя в ушите му: „Какво си ти?“
Гласът на Пъг дойде от някакво огромно разстояние:
— Това е твоят страх, Николас. Причината да го държиш в себе си. Виж го добре, такъв, какъвто е наистина.
Николас усети, че гърдите му са се свили и че е много изплашен.
— Не — прошепна той.
Изведнъж до него вече имаше нещо. Далечното присъствие се беше превърнало в надвисваща заплаха. Нещо идеше към него и то можеше да го уязви; приближаваше се нещо, и то можеше да разкъса защитата му и да го унищожи!