Тъмнината около него се сгъсти и започна да го притиска. Той се задърпа на една страна, после на друга, но докато се бореше, натискът от всички страни спираше движенията му и накрая той остана на място, напълно обездвижен.
Усети, че нещо го души, и отвори уста да вдиша, но и глътка въздух не влезе в дробовете му. Обзе го безпомощност и това отчайващо чувство започна да го дави. Писъкът замря в гърлото му и вместо него излезе тих хлип, и сълзите потекоха по лицето му.
„Николас — каза топлият окуражителен глас. Две меки ръце се пресегнаха към него и той видя своята майка… не, беше Абигейл. — Само посегни към мен.“
А после до него достигна гласът на Пъг.
— Какво е той наистина, Николас?
Жените пред него изчезнаха и сега той беше сам, в стаята на кулата. Денят беше изтлял и сега към него пристъпваше нощта, студена и безчувствена. Беше сам.
Беше сам и крачеше из стаята, но не можеше да намери вратата. Погледна навън през прозореца и видя, че Крудий го няма. Стоеше само тази единствена кула. Долу се виждаше обгорена равнина, покрита с камъни и пясък, безжизнена и безнадеждна. Морето беше катраненочерно и тлъсти, мазни вълни безшумно връхлитаха и се разбиваха в голите скали.
— Какво виждаш? — попита далечният глас.
Николас се помъчи да заговори и най-сетне намери собствения си глас.
— Падение.
— Падение?
— Пълен и окончателен провал. Нищо не е оцеляло.
— Тогава иди там! — заповяда далечният глас на Пъг.
Той моментално се озова навън, сред обгорената равнина, и траурният шепот на безжизнените вълни закънтя в замрелия въздух.
— Къде да отида? — попита той мъртвото небе.
— А ти къде искаш да отидеш? — попита Пъг.
Изведнъж той разбра. Посочи през залива някъде на запад и каза:
— Там! Искам да отида там!
— Какво те спира? — попита Пъг.
Николас се огледа и отвърна:
— Това, струва ми се.
Изведнъж Пъг застана пред него.
— Какво е твоят страх, Николас?
Николас се огледа и каза:
— Това. Пълният провал.
Пъг кимна.
— Разкажи ми за провала.
Николас вдиша дълбоко и заговори.
— Татко ми… — Усети, че очите му се насълзяват и че гласът му се стяга. — Той ме обича, знам. — Николас се остави на болката да го облее и продължи: — Но не ме приема.
Пъг кимна.
— И?
— И майка ми. Тя се страхува за мен.
— И? — попита Пъг.
Николас отправи поглед през черното море.
— Тя ме плаши.
— Как?
— Тя ме кара да мисля, че не мога… — Замълча.
— Какво не можеш?
— Не мога… да направя това, което трябва да направя.
— Какво трябва да направиш?
Николас заплака открито.
— Не знам. — После изведнъж в ума му се събуди нещо, което му беше казал икономът Самюъл, и плачът му се обърна на смях. — Точно това е! Трябва да разбера какво трябва да направя!
Пъг се усмихна и изведнъж от плещите на Николас падна бреме. Той погледна Пъг и повтори:
— Трябва да открия кое е това нещо, което трябва да направя.
Пъг махна с ръка на младежа да го последва.
— Защо толкова много се боиш от провала, Николас?
— Защото татко го мрази повече от всичко друго.
— Нямаме много време — каза Пъг. — Нещата се развиват бързо и аз скоро трябва да си тръгна. Ще ми се довериш ли, за да те науча нещо?
— Мисля, че да, Пъг — отвърна Николас.
Изведнъж Николас се озова на една скална издатина високо над морето. Отдолу стърчаха скали и вълните се блъскаха в лицето на канарата. Главата му се замая и коленете му се подкосиха, а Пъг каза:
— Стъпи напред.
— Ти ще ме хванеш ли? — попита Николас и гласът му прозвуча някак детински тъничък в ушите му.
— Стъпи напред, Николас.
Николас го направи и изведнъж започна да пада. Изпищя.
Скалите връхлитаха отдолу да го срещнат и той разбра, че ще умре. Прониза го зашеметяваща болка, той простена, проснат върху скалите, и вълните го заляха.
Изплю солено-горчивата вода и изпъшка:
— Жив съм.
Пъг, застанал на скалите пред него, му подаде ръката си.
— Да, жив си.
Николас я стисна и изведнъж отново се озова на високата издатина.
— Напред — каза Пъг.
— Не! — отвърна Николас. — Да не съм луд?
— Напред! — заповяда Пъг.
Николас се поколеба за миг, затвори очи и направи крачка напред. Това, че затвори очи, не помогна и той усети как пропада стремглаво във въздуха, за да се разбие отново в скалите. Замая се и изненадан откри, че все още е в пълно съзнание. Пъг отново бе коленичил пред него.
— Готов ли си?
— Какво? — попита отчаяно момчето.
— Трябва да го направиш отново.
— Защо? — изхлипа той.
— Трябва да научиш нещо.
Николас стисна ръката на Пъг и изведнъж отново се озова на високата издатина.