— Напред — тихо каза Пъг.
Николас пристъпи напред, но кракът му се беше впил в скалната издатина. Празнота изпълни стомаха му, щом залитна в празното пространство, но левият му крак го задържа здраво към ръба на канарата.
Острата болка разкъса крака му и той увисна с главата надолу и с гръб към канарата. Изведнъж пред него изникна Пъг.
— Боли, нали?
— Какво става? — попита Николас.
— Това е твоята болка, Николас. — Пъг посочи крака му, залепнал за скалата. — Това е любовта на твоята майка и на твоята любима. Това е твоето оправдание. Заради него ти не можеш да се провалиш.
— Аз винаги се провалям — отвърна с горчивина Николас.
Усмивката на Пъг беше безмилостна.
— Но имаш причина да се проваляш, нали?
Стомахът на Николас се смрази и той попита:
— Какво имаш предвид?
— Ти се проваляш не защото ти липсва нещо, а защото си сакатото дете. — Пъг се понесе във въздуха пред Николас. — Пред теб стоят два избора, принце на Крондор. Можеш да си висиш тук, докато остарееш, знаейки, че е имало какви ли не велики дела, които си могъл да извършиш: да спасиш невинни същества, да намериш жената на своите мечти, да защитиш своите поданици… само да не беше този твой недъгав крак. Или можеш да срежеш своето оправдание и да се освободиш.
Николас се опита да се издърпа нагоре, но не можа да намери опора.
Пъг го посочи обвинително с пръст.
— Ударил си се в скалите! Знаеш вече какво е това.
— Боли! — извика Николас.
— Разбира се, че боли — каза Пъг. — Но може да се превъзмогне. Това е само болка. Не си мъртъв и можеш да се опиташ отново. Не можеш да успееш, освен ако сам не пожелаеш да рискуваш да се провалиш. — Пъг посочи мястото, където кракът му се беше впил в скалата и каза: — Това е само оправдание. Всички ние си намираме оправдания, когато поискаме. Ти притежаваш дарби, които далеч надвишават този жалък и дребен недъг!
Мощен прилив на увереност обзе момчето.
— Какво да направя?
— Сам знаеш — отвърна Пъг. И изчезна.
Николас се пресегна и стисна левия си крак. Кръвта запулсира в главата му и той усети, че кракът му се разкъсва от болката, докато се издърпваше нагоре. Ноктите му задраскаха по скалата, все по-нагоре и по-нагоре, и той закрещя от болка и безсилие.
Изведнъж се озова седнал на ръба на издатината, а кракът му все още се беше впил в скалата. До него лежеше нож, който само допреди миг изобщо не съществуваше.
Той разбра. Взе ножа, поколеба се за миг, след което го заби в собствения си глезен. Болка прониза крака му и стъпалото му пламна. Той изохка, спря за миг, насили се, отново заби ножа и започна да реже. Глезенът се цепеше лесно, но болката го пронизваше като безжалостна мълния.
Докато продължаваше да реже последните влакна от собствената си плът, Николас изведнъж осъзна, че стои изправен. Държеше ножа до гърлото на собствената си майка. Той примигна и се отдръпна назад. Образът на Анита, принцесата на Крондор, промълви:
— Николас? Защо ме нараняваш? Аз те обичам.
После пред него стоеше Абигейл, облечена в прозрачна нощница. Със сведени очи тя промълви:
— Николас? Защо ме нараняваш? Аз те обичам.
Ужас порази младия мъж и той остана за миг вкочанен, но после извика:
— Ти не си Абигейл! Нито си моята майка! Ти си нещо зло, което ме държи окован!
Тъга се изписа по лицето й и тя промълви:
— Но аз те обичам.
Николас изрева нещо несвързано и замахна с ножа. Острието му преряза жената и тя се превърна в сянка и се изпари.
Болка избухна зад очите на Николас и той изпищя. Нещо много скъпо се беше откъснало вътре в гръдта му и той изпита ужасно чувство за загуба. После отведнъж някакво бреме падна от него и зашеметен от облекчение, той замря и мракът го погълна.
Николас отвори очи и Накор и Антъни му помогнаха да се надигне. Той опря гръб в студените осаждени камъни на стената. Беше сумрачно като по залез.
— Колко време съм бил тук? — попита той. Гласът му беше хриплив, а гърлото — пресипнало.
— Ден и половина — отвърна му Антъни.
— Гърлото ми е раздрано — каза Николас.
— Защото ти викаше и пищеше — каза Антъни и му подаде мях с вода. — Издържа много трудна борба.
Николас отпи и главата му се замая.
— Вие ми се свят — каза той.
— Просто си гладен — каза Накор и му подаде един портокал.
Николас разкъса кората и захапа плода. Сладкият сок потече по брадичката му. Преглътна и каза:
— Имам чувството, че загубих нещо.
Антъни кимна, а Накор каза:
— Хората обичат страховете си. Затова държат толкова здраво на тях. Ти научи нещо много млад, принце, нещо, което дори много по-стари от теб хора рядко разбират. Научи, че страхът не е нещо ужасно на вид, а нещо красиво и съблазнително.