Николас кимна и довърши портокала. Накор му подаде още един. Докато му белеше кората, Николас каза:
— Убих майка си, или Абигейл… или нещо, което приличаше на тях.
— Не са били те — каза Накор. — Ти уби своя страх.
Николас притвори очи.
— Иска ми се да се смея и да плача едновременно.
Накор се засмя:
— Просто ти трябва храна и сън.
Николас въздъхна и попита:
— А Пъг?
— Построената от него сянка рухна и онова червеното също изчезна. Пъг каза, че едни лоши неща скоро щели да дойдат да го потърсят и че не искал да е край хора в този момент. Взе талисмана ти и го даде на Антъни.
Николас посегна към гърдите си и разбра, че връвта с вълшебното делфинче я няма. Антъни бръкна под халата си и му показа, че е на шията му.
— Не знам защо, но той каза, че трябва да го задържа за известно време, но да не го използвам, преди да съм останал без никакъв друг избор.
Накор кимна.
— А после ни каза „довиждане“ и изчезна.
Николас погледна левия си крак. Беше някак странен… чужд. Той опита и се увери, че може да размърда пръстите си. Сълзи бликнаха от очите му.
— Богове!
И погледна отново здравото, добре оформено стъпало, което приличаше на дясното като две капки вода, отразени в огледало.
— Превъплъщението беше трудно — каза Антъни. — Не зная как го постигна Пъг, но двамата останахте в транс няколко часа. Костите и плътта се удължаваха и движеха пред очите ми. Беше смайващо. Но болката трябва да е била изключителна, защото ти викаше и пищеше, докато не прегракна.
Накор стана и му подаде ръка. Николас я хвана и дребничкият мъж с неочаквана сила го дръпна да се изправи. Николас опита тежестта си върху изцерения си крак и пълното равновесие му се стори странно.
— Ще трябва да свикна с това.
Накор погледна съвършено оформеното стъпало на левия му крак и поклати глава.
— Обаче трябваше да го направиш по най-трудния начин, нали?
Николас прегърна дребничкия мъж, засмя се и каза през сълзи:
— Да. Направих го.
Антъни, Накор и Николас идваха към Мартин. Николас стъпваше предпазливо по камъните и правеше гримаси, сякаш го болеше много.
Мартин тъкмо се канеше да каже нещо на войника до себе си, но забеляза, че Николас е бос. Нещо повече — и двете стъпала на племенника му си бяха нормални!
Херцогът на Крудий забърза към племенника си, взря се дълбоко в очите му и се помъчи да разбере какво вижда там. Накрая каза:
— Какво мога да направя за теб?
А Николас му отвърна ухилено:
— Да ми намериш нови ботуши.
Глава 8
Злополука
Николас нападна.
Марк отскочи ловко, парира удара му и контраатакува. Николас бързо контрира и го принуди отново да отстъпи.
След което самият Николас отстъпи и каза:
— Достатъчно.
И двамата младежи се бяха задъхали и плувнали в пот. Всеки от тях си беше пуснал брадата да расте и сега и двамата имаха невероятно зловещ вид.
Хари излезе от хана, пред който се упражняваха двамата братовчеди и ги попита:
— Е, какво мислите?
Дори стоицизмът на Марк рухна, когато го видя. Хари си беше навлякъл пурпурен брич, затъкнат в ботуши с широки кончови, а поясът му бе жълт. Ризата му беше яркозелена, с избелял златен брокат отпред и по маншетите на издутите ръкави; над нея беше облякъл елек от червено-кафява кожа, а на главата носеше шапка на червени и бели райета, килната на дясната страна.
— Изглеждаш страхотно — каза Николас.
— На какво си се направил? — попита Марк.
— На буканир! — каза Хари. — Според Амос те си падали по шарените дрехи.
— Е, наистина си шарен — каза Николас.
Появи се Накор, захапал портокал. Погледна Хари и се разсмя. Хари също си беше оставил брадата да расте, но неговата беше доста рехава.
— Между другото, какво е буканир? — попита Хари.
— Батиранска дума — отвърна Накор. — Много стара. Първоначално „буканиер“. Това са били хора, които палели огньове по брега, за да примамват корабите. Плячкаджии, крадци, пирати.
— Колко много думи за едно и също нещо — каза Хари. — Ривер, корсар, пират…
— Много езици — вдигна рамене Накор. — Вашето кралство е като Кеш, създадено е от завоевания. В древни времена хората от Даркмур и хората от Риланон не са могли да говорят помежду си. — Кимна и намигна доволен, че може да си бъбри с младоците за такива дреболии.
— Надявам се Амос да не поиска всички да се облечем така — каза Марк и се обърна към Николас. — Още веднъж?
Николас поклати глава.
— Не. Кракът ме боли и съм уморен.