Николас кимна и Мартин си отдъхна за миг, преди да продължи.
— В древни времена в нашия свят е властвала една могъща раса. — Николас примигна изненадано. Мартин продължи: — Те самите са се наричали валхеру. Нашите легенди ги наричат Властелините на драконите…
Марк кипеше.
— Защо поиска да види Николас?
Хари сви рамене.
— Знам не повече от тебе.
Хари изгледа младежа, на когото беше бил скуайър цял месец. Все още не познаваше Марк добре, но го познаваше достатъчно, за да разбере, че е като запушена здраво бутилка с кипяща вътре ярост и че тапата й всеки момент може да гръмне. Най-напред съперничеството за обичта на Абигейл, после — смъртта на майка му и отвличането на сестра му, след това — отказът на Николас да играе повече ролята на скуайър на херцога и това, че се обяви за принц на Кралството… всичко това беше предостатъчно, за да докара Марк до ръба на избухването.
Николас се появи на стълбището и махна на Накор, Антъни и монаха, че могат да се качат. Тримата тръгнаха и Марк ги последва.
— Той иска да те види — каза му Николас.
Марк го подмина, без да му отговори, и Николас заслиза надолу. Хари погледна замисленото лице на приятеля си и попита:
— Какво има?
— Трябва ми малко чист въздух — отвърна Николас.
Излязоха от хана и Хари попита с тревога:
— Херцогът?…
— Кракът му е счупен над коляното и надолу и според Антъни кърви отвътре — каза Николас.
— Той ще… — Хари за малко да каже „умре ли“, но бързо се овладя: — Ще се оправи ли?
— Не знам — въздъхна Николас. — По-стар е, отколкото мислех, но все още е доста здрав.
— Има още нещо, нали?
Николас кимна.
— Какво?
— Не мога да ти го кажа.
— Ники, мислех, че сме приятели.
— Приятели сме, Хари. — Николас спря и го изгледа. — Приятели сме. Но има някои неща, които може да знае само кралската фамилия.
В тона му имаше нещо, което смрази Хари и той само попита:
— Сериозно ли е?
— Много — отговори Николас. — Мога да ти кажа само това. Има сили, които са се развихрили и искат да унищожат всички нас и всичко — всичко! — което обичаме. И може би тяхната ръка стои зад това, което стана тук.
— Така е — чу се глас зад тях.
Хари и Николас рязко се обърнаха и ръката на Николас посегна към сабята. Беше Калис. Синът на елфската кралица излезе от сенките и каза:
— Мисля, че имах почти същия разговор с моя баща, както ти със своя чичо, принц Николас.
— Ти знаеш за змиите? — възкликна Николас.
— Един от нашите отряди съгледвачи се натъкна на банда моредели край границата с Камен връх и последва битка — отвърна Калис. — Змийският пръстен беше намерен на тялото на един моредел. Може да е нещо от дните на Великото надигане, когато Лъжемурмандамус тръгна срещу Сетанон. Ако е така, няма защо да се боим.
— Но ако не е… — каза Николас.
— Тогава бедата пак се е надигнала.
— Какво предлагат да правим Томас и майка ти?
Калис сви рамене.
— В момента — нищо. Да реагираме на призраци не е в нашия стил. Но тъй като много рискове се крият в мрака, аз ще тръгна с вас.
Николас се усмихна.
— Защо ти?
Калис също му се усмихна.
— Аз съм точно толкова човек, колкото и от рода на елфите. Видът ми няма да ме издаде, както би издал някой друг от Елвандар. — Той огледа опустошения Крудий. — Бих искал да видя що за хора са способни на такова нещо. — Отново погледна Хари и Николас. — И освен това искам да науча повече за човешкото си наследство. — Калис преметна лъка си на рамо. — Тази вечер мисля да прекарам с дядо и баба. Напоследък рядко се виждаме с тях, а може да ни няма за дълго време според вашите мерки. — И без повече приказки той ги остави.
Хари изчака още малко, след което попита:
— Каква е тази работа с пръстена?
Николас извади пръстена и го подаде на Хари да го разгледа. Във вечерния здрач той сякаш засия със собствена светлина.
— Някакво зло се крие в този пръстен — промълви Хари с гримаса.
— Навярно и нещо повече — каза Николас. Прибра пръстена в кесийката на колана си и го подкани: — Хайде. Имаме да свършим още много неща преди да тръгнем.
Корабът излезе от залива и Амос заповяда да вдигнат всички платна. Утрото бе ясно и топло — благоприятно предзнаменование, надяваше се Николас. Сега той стоеше на мостика и наблюдаваше пъргаво слизащия от такелажа моряк. После погледна надолу към разпенената около носа вода. Пред носа игриво се мятаха делфини, сякаш играеха на гоненица с кораба.