Калис се усмихна и отвърна:
— Ясно, капитане.
И излезе.
Останал сам в каютата си, Амос Траск потъна в спомени за мрачното минало. Много хора, които бе познавал, вече бяха мъртви, на борда на „Сидони“, по време на обсадата на Крудий, по-късно, когато „Кралска лястовица“ бе подпалена от таласъми и той и Ги дьо Батира бяха пленени. А после дойдоха годините в Арменгар и непрестанната война, която народът на Бриана водеше с тъмните елфи в земите на север, чак до битката при Сетанон.
Амос Траск въздъхна и отправи кратка молитва към Рутия, Богинята на късмета, последвана от настойчивото: „И не позволявай това да се случи отново, капризна вещице“. Мисълта за Бриана го натъжи и той се помоли дано Мартин да се оправи.
А после, подразнен от тъжните спомени и мрачните мисли, стана и излезе от каютата. Корабът чакаше капитана си.
Глава 9
Фрийпорт
Момичето плачеше.
— Ще бъдеш ли така добра да млъкнеш най-после? — каза Маргарет.
Тонът й не беше нито заплашителен, нито заповеден, а само молба за минутка отдих от неспирния хленч и плач от страна на едно или друго от градските момичета и момчета.
Дъщерята на херцог Мартин се беше съпротивлявала през целия път, докато я носеха към лодката в пристанището. Образът на майка й, паднала по очи на пода в бащиния й замък, с пламъците, осветили коридора, се беше врязал в паметта й и подклаждаше безумната й ярост.
Дните, които последваха, бяха не по-малък кошмар и тя също така ги помнеше съвсем отчетливо. Възрастта на пленниците варираше от седем-осемгодишни до неколцина, които надхвърляха двадесетте. Повечето бяха между дванадесет и двадесет и две годишни, млади и силни, и със сигурност щяха да осигурят добра печалба на робските пазари в Дърбин.
Маргарет изобщо не се съмняваше, че тези убийци ще се натъкнат на кралски флот, чакащ да ги пресрещне някъде между Тъмните проливи и Дърбин. Баща й със сигурност щеше да извести чичо й принц Арута, и тя щеше да бъде спасена заедно с всички останали пленници. Тъй че сега бе насочила мислите си към това как да опази хората около себе си, докато пристигне спасението.
Първата нощ беше най-лошо. Всички бяха наблъскани в трюмовете на два големи кораба, останали на дрейф извън залива на Крудий. Няколко от по-малките лодки отплаваха сами, но повечето бяха потопени в дълбоките води и екипажите им се прехвърлиха на палубите на по-големите съдове, за да продължат към крайната си цел. Маргарет се беше качвала достатъчно по кораби, за да може да прецени, че тази цел не е много далече, иначе изобщо нямаше да им стигнат провизиите не само за пленниците, но и за екипажите.
Абигейл или заспиваше трескаво, когато умът й се умореше от преживяния ужас, или я обземаха ужасяващи мисли за очакващата ги съдба. От време на време се ободряваше, но скоро пак даваше воля на сълзите си, след което притихваше отчаяна.
След първия ден се установи някакво подобие на ред, доколкото пленниците се заловиха сами да го въведат. Място за усамотяване, разбира се, нямаше и всички бяха принудени да клякат над една дупка в пода. Непоносимата първоначално воня се беше превърнала в приглушен фон, неприятна, но нищо повече, също като непрестанното скърцане на дървения корпус, хорския плач, ругатните и тихия отчаян шепот. Това, което сериозно тревожеше Маргарет, бе, че част от хората получиха стомашни болки и дори треска. Поболяваха се в тясното пространство на трюма и тя се стараеше, доколкото може, да облекчи страданията им. Нареди на тези, които още се държаха, да се посместят, за да остане повечко място за болните. Поради ранга й, както и заради вродената й увереност, и се подчиниха без възражения.
Едно от по-големите момичета от града замърмори:
— Те поне извадиха късмет. Скоро ще умрат. А ние сме обречени да се превърнем в робини или в курви. По-добре да свикнем с тази представа. Помощ няма да дойде.
Маргарет се извърна, удари я през лицето и присви очи.
— Ако още веднъж чуя такива лигавщини, езика ще ти откъсна!
Друг глас, този път мъжки, каза:
— Милейди, знам, че ни мислите само доброто, но нали всички видяхме набега. Всичките ни войници са мъртви! Откъде би могла да ни дойде помощ?
— От баща ми — отвърна тя уверено. — Той ще се върне от лова и веднага ще изпрати вест в Крондор и чичо ми, принцът, ще вдигне целия крондорски флот да ни пресрещне преди да стигнем Дърбин. — После тонът й се смекчи и тя им заговори умолително: — Трябва да издържим. Нищо повече. Просто да оцелеем и ако можем, да си помагаме, за да оцелеем.