Маргарет коленичи до двама свои съграждани, мъж и жена, твърде изнемощели, за да могат да се качат сами. Нечия груба ръка я докосна по рамото и един глас каза:
— Болна ли си?
— Не, свиньо, но тези хора са — отвърна тя, без да крие презрението си.
Ловецът на роби я тласна към стълбата.
— Марш горе. Ние ще се погрижим за тях.
Докато се качваше по стълбата, тя видя как вторият до него коленичи до жената, с ловко движение стегна гърлото й с връв, дръпна само веднъж и прекърши гръкляна й. Младата жена се загърчи, изрита и издъхна.
Маргарет вдигна очи нагоре, за да не види смъртта и на мъжа. Синьото небе я ослепи след едноседмичната тъмнина, така че сълзите й не направиха впечатление никому.
Аби се държеше плътно до Маргарет. До кораба чакаха десетина дълги лодки с по четирима гребци. Пленниците пропълзяваха по спуснатите от борда стълби и щом в поредната лодка се съберяха двадесет, ги откарваха към брега.
Маргарет се спусна по въжената стълба с треперещи от усилието ръце и крака. Когато стигна до лодката, нечия ръка се плъзна по крака й — един от гребците се правеше, че й помага да слезе. Тя изрита и мъжът бързо се дръпна и дрезгаво се изсмя. Маргарет се озърна и видя как друг от мъжете опипа сластно гръдта на Абигейл през робата и тя се присви уплашено. От палубата горе се чу заканителен вик:
— Остави момичетата на мира, тъпако.
Мъжът се засмя и махна с ръка.
— Няма да развалим стоката, капитане. Майтап само си направихме, к’во ще им стане? — И промърмори: — Проклетият му Питър Страшното око, изобщо няма пак да плавам с него. То напращяло и хубаво, ще плакне очите на някой курвар, а аз само да го щипна по задника и ще ме хвърлят на акулите.
Друг от мъжете изръмжа:
— Затваряй си плювалника! Тук има повече злато, отколкото ще видиш цял живот. Ще ти стигне да харчиш по курви, докато каталясаш, и пак ще ти остане. Струва си да се държиш прилично.
На брега ги подкараха като стадо овце към някаква съборетина на иначе безлюдния остров. Маргарет и Абигейл влязоха последни и след като голямата врата се затръшна зад гърба им, огледаха новото си обиталище. Гол пръстен под и нищо друго. След бързия оглед Маргарет се увери, че мнозина от докараните са болни. Вече съвсем наясно със съдбата на пострадалите и болните, тя заговори високо:
— Чуйте ме.
Гласът й проряза тихия ропот и хлиповете и онези, които бяха по-близо, извърнаха очи към нея.
— Аз съм Маргарет, дъщерята на херцога. — Огледа се отново и продължи: — Някои от вас са болни. Здравите около тях трябва да им помогнат. Пренесете ги до ей онази стена там. — Посочи им стената в дъното на помещението, срещу вратите. Неколцина от пленниците се размърдаха колебливо. — Хайде!
Болните се преместиха в другия край с помощта на околните, а Маргарет тръгна да обикаля помещението.
— Какво правиш? — попита я Абигейл.
— Гледам къде има наклон.
— Защо?
— Трябва да изкопаем отходно място, за да не затънем в мръсотия. — Стигна до отсрещната стена и закрачи покрай нея. После каза: — Ето тук. Копайте тук.
— Милейди — каза един от мъжете, — нямаме с какво да копаем.
Маргарет коленичи и зарови с голи ръце в песъчливата почва. Мъжът я погледа малко, след което се надигна и също започна да гребе пръстта с шепи. Скоро към тях се присъединиха още няколко души.
След като се увери, че работата е тръгнала, Маргарет се върна при вратата и започна да вика:
— Стража!
От другата страна й отвърна дрезгав мъжки глас:
— Какво има?
— Трябва ни вода.
— Ще получите, когато кажат капитаните.
— Тук умира ценна стока. Кажете това на капитаните си.
— Нищо няма да им казвам.
— Тогава ще кажа на първия офицер, който влезе, че си се опитал да изнасилиш едно от момичетата.
— Ха!
— И всички ще свидетелстват.
Последва дълга тишина, след което резето се дръпна и вратата се открехна. Отвън подадоха мях с вода и пазачът каза:
— Ще получите още, когато донесат. Това трябва да ви стигне засега.
Без да му благодари, Маргарет взе меха и го занесе на болните пленници.
Следващите десетина дни изтърпяха в тесния си затвор, без някой от похитителите им да се погрижи за елементарни удобства. Докараха още пленници и от сведенията им Маргарет разбра, че Карс и Тулан също са били нападнати. Според всички сведения туланският гарнизон на острова в устието на реката беше оказал успешна съпротива, но замъкът на Карс бе претърпял същата съдба като Крудий, само градът не бе пострадал толкова. Абигейл изпадна в дълбока угнетеност, след като никой от Карс не можа да й каже дали баща й е оцелял. Маргарет се опитваше да изтласка болката от спомена за смъртта на майка си и да се съсредоточи върху грижите си за другите. Всички пленници вече бяха съвсем изнемощели, десетина бяха измрели и изнесени. Отходната яма помагаше донякъде болестта да не се разпространи, въпреки че вонята и бръмченето на тлъстите мухи трудно се понасяха. Маргарет късаше ивици плат от дрехата си, за да превърже раните, които не можеха да зараснат, и скоро дрехата й се превърна в окаяна дрипа, едва стигаща до коленете й.