На единадесетия ден всичко се промени.
Шестимата дърбински търговци на роби влязоха, придружени от дузина пазачи — мъже в черно, със скрити под маски лица и тежковъоръжени. Търговците застанаха в средата на голямото помещение, готови да започнат ежедневния оглед на пленниците.
Най-неочаквано дванадесетте облечени в черно мъже вдигнаха лъковете си и простреляха търговците. Мнозина от пленниците запищяха и се задърпаха към стените, уплашени, че избиването ще продължи, а други останаха по местата си, онемели от ужас.
В помещението влезе нов отряд мъже и един от тях изрева:
— Пленниците вън!
Тези, които бяха най-близо до вратата, започнаха бързо да излизат, а Маргарет почна да помага на най-изнемощелите. Щом се озова навън, примигна под ярката светлина и огледа сцената пред себе си. Пред тях стоеше банда мъже, каквито Маргарет не беше виждала в живота си. Всички носеха тюрбани като на жителите на пустинята Джал-Пур, но много по-големи. Тюрбаните им бяха бели и всички носеха на челата си по един скъпоценен камък със смайваща големина и цвят. Копринените им халати издаваха, че са с висок ранг и богати. Говореха кешийски, но на някакъв непознат за Маргарет диалект, и често използваха думи, каквито тя изобщо не беше и чувала. Зад тях стояха въоръжени мъже, но вместо опърпаните пирати, които бяха пазили пленниците в първата част на пътуването, това бяха редовни войници, облечени съвсем еднакво: черна туника и панталони и червена кърпа на главата. Всеки беше въоръжен с къса извита сабя и кръгъл щит — черен, с изрисувана върху него златна змия.
Мъжете огледаха пленниците и ги разделиха на две групи — здрави и болни. Десетина се оказаха твърде болни, за да могат да издържат пътя, и след като цялата група пленници беше прегледана, ги върнаха в схлупената сграда. Скоро оттам се разнесоха писъци, които бързо замряха. Съдбата им беше ясна.
Останалите пленници бяха отведени до водата и им заповядаха да се съблекат и да се изкъпят. Хладната морска вода не беше много приятна, но Маргарет изпита облекчение, че може да отмие мръсотията от тялото си. Докато се къпеше, видя кораба.
Абигейл клекна в плитката до коленете вода, мъчейки се да не обръща внимание на подмятанията на пазачите, застанали наблизо. Колкото и да беше мръсна и със сплъстена от нечистотиите коса, все пак си личеше, че е хубавица. Маргарет й прошепна.
— Виждала ли си такъв кораб?
Абигейл се съвзе от мрачния си унес, погледна кораба и отвърна:
— Не. Никога.
Два пъти по-голям от най-големия кораб на Кралството, той се полюшваше малко по-навътре в залива. Беше черен, с високи предна и задна палуби и четири високи мачти.
— Прилича на квегански, но е без гребци. И е гигантски.
Към брега гребяха лодки, за да ги превозят на кораба.
По залез-слънце корабът вдигна котва и потеглиха.
По някое време Маргарет и останалите жени бяха извадени от трюма и преместени на левия борд, на най-ниската от трите палуби. За всяка от пленничките беше осигурен отделен нар с постелка, с достатъчно място за движение около него. Накараха ги да застанат пред наровете и да свалят робите си. Маргарет бързо се подчини, радостна, че ще се отърве от мръсната дрипава дреха. Абигейл се поколеба и когато робата й се смъкна на пода, се присви да се прикрие.
— Аби — сгълча я Маргарет, — ако продължаваш да се боиш за целомъдрието си, това дава на тези зверове още едно оръжие, което могат да използват срещу теб.
Абигейл й отвърна с широко отворени от страх очи:
— Не съм толкова силна като теб, Маргарет. Съжалявам.
— По-силна си, отколкото си мислиш. Дръж се гордо.
Абигейл едва не подскочи, когато един от мъжете застана пред нея. Държеше дъсчица за писане.
— Името — попита я той.
— Абигейл — отвърна тя плахо.
— Кои са близките ти? — каза мъжът със странно писклив глас и смътно познат на Маргарет акцент.
— Аз съм дъщерята на барон Белами Карски.
Мъжът я изгледа и каза:
— Застани ей там.