Голото момиче тръгна колебливо към посоченото й място, прикривайки се с ръце. Мъжът повтори въпроса си пред Маргарет и не виждайки особена полза от това да лъже, тя също му каза истинското си име. Също като Абигейл я отпратиха в другия край. Разпитът продължи. Двама мъже преглеждаха старателно всяка от пленничките и си записваха нещо на дъсчиците. Опипваха и бъркаха тук-там като лекари и младите жени бяха принудени да търпят мълчаливо. След прегледа им раздадоха чисти роби, а после влязоха хора от екипажа и започнаха да поставят вериги на глезените на жените, завързани за краката на наровете и достатъчно дълги, за да могат да се движат, но без да могат да напускат поредния си затвор. После дойдоха при Маргарет и Абигейл и им казаха:
— Вие двете елате.
Момичетата се качиха на по-горната палуба и ги поведоха покрай моряците. Дори Маргарет се опита да прикрие някак голотата си, докато минаваха покрай десетките ухилени мъже. Накрая влязоха в една широка каюта и този, който ги водеше, каза:
— Намерете си нещо, което ви става.
В каютата бяха нахвърляни купища дрехи. Момичетата бързо си подбраха облекло и се облякоха, зарадвани, че най-после са покрити.
След това мъжът ги заведе в друга широка каюта на кърмата на кораба. Там ги чакаха двама мъже. Те станаха почтително, щом момичетата влязоха, и ги поканиха да седнат на един диван.
— Уважаеми дами — каза единият със същия странен акцент. — Радваме се, че намерихме лица от вашия сан в компанията ви. Може ли да ви предложим малко вино?
Маргарет погледна масичката, отрупана с плодове и сирене, хляб и меса, и изпотената от хлад калаена каничка с вино и въпреки глада си попита:
— Какво искате от нас?
С много студена усмивка мъжът отвърна:
— Сведения, госпожице. И вие ще ни ги дадете.
— Земя! — извика вахтеният от мачтата.
Амос вдигна очи нагоре и ги заслони с длан от залязващото слънце.
— Накъде?
— Два пункта ляво на борд — последва отговорът.
Амос се забърза по стълбата към главната палуба, прекоси я и продължи към предния мостик. Изкачи се и отиде при носа, където стояха Николас и останалите. Бяха започнали да се събират тук още от обед, защото Амос им беше казал, че скоро очаква да видят първия от Островите на залеза.
— Повече от трийсет години минаха — въздъхна Амос. — Нищо чудно, че се отклоних.
Николас се усмихна.
— Два пункта отклонение ли му викаш?
Амос махна с ръка.
— Трябваше да е право напред. Сега ще трябва да завия на юг, за да компенсирам.
— Това проблем ли е?
— Не, но обижда чувството ми за елегантност. — И извика на вахтения: — Виждаш ли един единичен връх?
— Да, капитане — последва отговорът. — Някаква закривена височина с връх като счупено острие.
— Добре — каза Амос, обърна се към рулевия и извика: — Два пункта ляво на борд, Родес!
— Слушам, капитане.
— Капитане, кой всъщност живее тук? — попита Хари.
Спомените нахлуха като порой в ума на Амос и той пак въздъхна.
— Преди много време тук имало някакъв жалък кешийски гарнизон. Пасмина воини-псета с няколко имперски офицери и две корабчета. Когато Кеш се оттеглил от провинция Босания — днешните Крудий и Свободните градове на Ябон, — те очевидно забравили за този свой малък гарнизон. Минали години и никой не знае дали войниците са въстанали и са избили офицерите, или пък командирите им са ги повели, но някъде по времето, когато прадядото на Николас се опитвал да завладее Босания, тази банда главорези започнала набезите си. Обикновено нападали търговски кораби, тръгнали от кешийския Елариал или от Далечния бряг, от Квег, от Кралството или от Кеш.
— Нападали са и Тулан от време на време — допълни Николас.
— А защо кралят или императорът на Кеш не са се отървали от тях? — попита Хари.
— Ха! — изсмя се Амос. — Мислиш ли, че не са се опитвали? — Старият капитан поглади брадата си. — Погледнете тоя остров отпред. — Посочи високия връх. — Отвъд него има още дузина големи острови и стотина по-малки. Този район е част от огромен архипелаг, простиращ се далече на запад. Грамадна верига от острови, над хиляда са, на цял месец плаване оттук. Някои са огромни, може би по стотина мили на шир и длъж. Никой не знае кой ги обитава. Други, като тези на скашаканите, са добре известни. Там са хванали навремето и нашето приятелче Рендър.
— Оттук до архипелага има може би около петстотин острова, някои от които не повече от купчини пясък, и само един с достатъчно дълбок залив за кораб като нашия: Фрийпорт — продължи Амос. — Ако наоколо се появи дори един кралски боен кораб, ще го видят отдалече. Нали помните онези лодчици, пинаките, с които нападнаха Крудий? Газят не повече от пет стъпки вода. Тъй че ако докараме флота, докато стигнем до Фрийпорт, ще са натоварили всичко и ще са се махнали. Можем да сринем града до основи — Кеш, както и Кралството, са го правили няколко пъти — а след като напуснем, те се връщат и отново си построяват всичко. Разберете, пиратите на Фрийпорт са като хлебарки — можеш да ги трепеш на рояци, но не можеш да се отървеш от тях.