Хари й подхвърли пръстена и Бриза го улови.
— Къде ги отведоха? — попита Хари.
— На двата острова западно. — Тя изведнъж скочи, побягна и им извика през рамо: — А като се върнете, мога да ви разкажа и още.
— Как да те намерим? — извика Хари.
— Просто попитайте за Бриза, когото и да е! — отвърна момичето и се скри между две сгради.
Същата вечер няколко души от екипажа на „Хищника“ проследиха татуирания капитан из града, предадоха от човек на човек къде е и Николас и Гуда най-неочаквано се появиха в предпочитаната от Рендър гостилница.
Седнаха достатъчно близо до Рендър и той и двамата мъже с него моментално се умълчаха.
— Само въпрос на време, нали? — каза Николас достатъчно високо, за да го чуят всички в гостилницата.
— Рано или късно — отвърна Гуда. Представа нямаше за какво му говори Николас, но влезе в играта.
— Все някой ден, и то скоро, ще дойде кораб от Далечния бряг и ще донесе вестта за набезите. И тогава? Край на търговийката и на плячките. И тогава? Всички търговци от града ще се струпат пред градската управа да поискат главата на престъпника, забита на кол. — Николас хвърли поглед към Рендър, който го изгледа свирепо, и каза все така високо: — Много ще съм доволен да им го предам лично.
Рендър изсъска ядосано нещо на двамата си придружители, стана и излезе. Двамата изгледаха свирепо Николас и Гуда и го последваха.
Николас се отпусна в стола си и зачака.
Призори Антъни, Накор и Амос тръгнаха с Марк да огледат острова. Стигнаха след три часа. Островът по нищо не се отличаваше от десетките други наоколо. Прояден от вятъра и водата, покрит с гъсти храсталаци и бурени, той изглеждаше доста негостоприемно място над високите скали, без никаква пясъчна ивица. След цял час обикаляне най-после намериха едно плитко заливче. Над бреговата ивица стърчеше огромна постройка, заслонена от високи скали, които я скриваха отвсякъде освен откъм заливчето. Не се мяркаше жива душа.
Избутаха лодката на брега и се огледаха.
— Наскоро тук са идвали и са излизали много съдове — каза Амос и посочи дирите по пясъка над линията на прилива. Широка, отъпкана от човешки крака пътека отвеждаше към постройката. — Малко по-силен вятър и дъжд, и нямаше да ги видим. Оставени са само преди няколко дни.
Изкачиха се до грубо скованата постройка, бутнаха вратата и влязоха. Вонеше непоносимо на човешки изпражнения и на нещо още по-гадно. Из въздуха се носеха облаци тлъсти мухи — пируваха с труповете на пода.
Амос изруга.
Марк едва се сдържа да не повърне и се насили да огледа най-близкото до него тяло — май беше на момче.
Накор бързо огледа следващия труп и каза:
— Мъртви са отпреди три, най-много четири дни. Подути са и мухите вече са снесли личинките си.
Амос огледа помещението.
— Марк, знаеш ли, май е по-добре да излезеш…
Марк разбра, че Амос иска да му спести възможността да види сестра си или Абигейл след мъртъвците, сви устни и отвърна:
— Не.
Тръгнаха към средата на помещението.
— Циреите на Банат да ги хванат дано! — изруга Амос.
На пода лежаха пронизаните със стрели трупове на шестима мъже в облеклото на ловците на роби от Дърбин. Амос коленичи и огледа единия от тях. Свали черната му маска и видя татуировката на лицето на трупа.
— Това наистина са дърбински ловци на роби! — прошепна той удивено. — Кой би дръзнал да си навлече гнева на гилдията им?
Но се досещаше кой: същият безмилостен враг, овладял гилдията на убийците в Крондор, подчинявайки ги на собствената си цел, онзи, който беше извършил най-грандиозната измама в историята на цяла Мидкемия, развявайки пряпореца на легендарния Мурмандамус, за да тласне народите на севера — моределите, както и таласъмите — да завладеят Кралството. Само те можеха да убият шестима ловци на роби от Дърбин и Амос се досещаше защо. Никой жив човек не знаеше къде живеят пантатийските змиежреци. Знаеше се само, че е в някаква далечна земя отвъд морето.
Антъни обикаляше помещението съвсем невъзмутимо и оглеждаше закланите пленници.
— Има само едно момиче. Вижте, ето там — каза Накор.
Бързо отидоха до трупа и Антъни каза:
— Това е Уила. Работеше в кухнята.
Накор им посочи друг труп — на мъж със смъкнати до глезените гащи.
— Този не е бил от пленниците. Опитал се е да изнасили болното момиче преди да го убие — каза той. — И са го убили. — Дребничкият мъж поклати глава, огледа помещението и промълви: — Да натикат невинни деца тук като добитък е жестокост; но да ги оставят няколко дни с труповете и с умиращите е просто нечовешко.