Страх прониза сърцето му и го стисна за гърлото, но часовете всекидневни тренировки му спасиха живота. Рефлексът замести обзетата от ужас и паника мисъл и той парираше успешно всеки удар. За по-малко от минута Рендър предприе десетина атаки, всяка от които бе контрирана от принца. Лявото стъпало го жегваше всеки път, когато преместеше тежестта си на него, и болката всеки път се оказваше все по-силна.
Николас усети солената влага на собствената си пот в ноздрите си и ужасът пред смъртта удвои усилието му да оцелее. Но все още не се осмеляваше сам да предприеме контраатака. Хари му подвикваше окуражително, но мълчанието на останалите беше смразяващо.
А Рендър нападаше и нападаше, и всеки път Николас го посрещаше със силна защита. Кракът го болеше толкова, че му се искаше да закрещи, да се срине на пода и да се свие на кълбо, и да го стиска, докато това парещо пулсиране се уталожи, но да направи това означаваше да загине.
Рендър замахна с посичащ удар и Николас стисна зъби, блокира и отвърна с внезапен удар, който отпрати със залитане назад изненадания татуиран капитан. Николас не тръгна след него, защото болката отново жегна крака му и коляното му се разтрепери.
Принцът отстъпи крачка назад — гледаше Рендър в очите — и се насили да задиша бавно и дълбоко. „Ще заболи — каза си наум момчето. Но ще го преживееш. То е само болка, а болката може да се преодолее.“
Рендър настъпи, но вече малко по-предпазливо, усетил бързината на младежа. Николас чакаше неподвижно и следеше всяка стъпка на капитана. Стоеше с леко разтворени крака, разпределил тежестта си равномерно, въпреки че левият му крак пареше от болка. А после Рендър нападна с мълниеносна комбинация от удари — високо, ниско, отново посичане отгоре и мушкане отдолу, принуждавайки младежа да заотстъпва в крачка с него. Николас поемаше всеки удар и беше съсредоточил цялото си внимание в оръжието на противника. Миризмата на страха в ноздрите му, болката в стъпалото му, хората наоколо — всичко това го беше оставил настрана, потънал в наложения му ритъм на атаката.
А после Рендър удължи прекомерно посичащата атака и Николас перна рязко рамото на пирата и го посече дълбоко. По червените татуировки и бялата кожа потече кръв, но Рендър като че ли не забеляза раната.
Николас пристъпи напред и после — назад. Докато се отдръпваше от Рендър, за миг изгуби концентрация и изведнъж болката го прониза в стъпалото и той изохка. Залитна и Рендър налетя свирепо, усетил, че младежът се е разсеял от нещо.
Николас едва успя да блокира удара към шията си и острието на пиратската сабя го перна по лакътя. Почти заслепен от болката, той контрира и видя как собствената му сабя посече капитана в ребрата. На свой ред Рендър изохка от болка, дръпна се, а Николас усети, че пръстите му изтръпват. Прехвърли бързо сабята в лявата си ръка и примигна, за да проясни погледа си.
Рендър стоеше пред него, стиснал раната в ребрата си, и изведнъж Николас чу силния глас на Амос:
— Открил се е, момче! Убий го!
Николас стискаше неловко дръжката на сабята в лявата си ръка, а погледът на Рендър като че ли взе да се прояснява. Напук на стичащата се от рамото и от раната в ребрата кръв, той се усмихна. Николас понечи да тръгне отново напред и парещата агония в левия крак отново го жегна. Той отстъпи и Рендър скочи напред.
Николас посрещна атаката, отблъсна сабята на Рендър настрани и контраатакува, насочил острието на оръжието си право в корема на капитана. Очите на Рендър се опулиха невярващо и от устата и носа му потече кръв.
За миг очите му се взряха в очите на Николас, но вместо омраза или страх, в тях сега се четеше ням въпрос, сякаш Рендър питаше: „Защо?“ След което рухна на пода.
Мъжете се скупчиха около Николас и Амос го попита:
— Какво ти стана?
Николас помълча дълго, докато схване въпроса, а кракът му затрепери и изведнъж се огъна под тежестта му. Залитна да падне, но Хари и Марк го подхванаха и го задържаха.
— Кракът ми… — тихо каза той.
Отнесоха го до един стол и го сложиха да седне. Хари свали ботуша му и Николас погледна стъпалото си. Лицето му се сгърчи. Беше станало тъмнолилаво.
— Богове! — ахна Хари. — Все едно че кон те е настъпил.
— Какво му е? — попита Амос.
Накор поклати глава, но не отвърна нищо. След като силната болка поутихна, виолетовочервеното също започна да се стапя пред очите им.
Погледът на Николас се проясни и той промълви: