Отстъпи, за да даде на кралицата им уединение за това последно, най-трудно сбогуване.
***
Елин имаше чувството, че не е спирала да плаче от дълги минути.
Но тази раздяла, последното сбогуване...
Зарида, гледайки Каол и Дориан. Отвори обятията си за тях и продължи да ридае, докато тримата се прегръщаха силно.
- Обичам ви - прошепна тя. - И каквото и да се случва, каквото и разстояние да ни дели, това никога няма да се промени.
- Ще се видим отново - увери я Каол, но дори неговият глас натежаваше от сълзи.
- Заедно - промълви Дориан. - Ще изградим новия свят заедно.
Тя не можеше да понесе тази болка в гърдите си. Но свика достатъчно сили да се отдръпне от прегръдката и да се усмихне на облените им в сълзи лица.
- Благодаря ви за всичко, което сторихте за мен - каза с ръка на сърцето.
Дориан сведе глава.
- Точно такива думи не очаквах да чуя от теб.
Тя се засмя дрезгаво и го побутна с пръст.
- Вече си крал. Подобни дребнави обиди не ти подхождат. Той се усмихна широко, бършейки лицето си.
Елин се усмихна на Каол, на съпругата му, чакаща зад него.
- Желая ви цялото щастие на света - каза и на двама им.
В бронзовите очи на Каол заискри светлина, каквато за пръв път виждаше там.
- Пак ще се срещнем - повтори той.
После двамата с Дориан се обърнаха към конете си, към ясния ден отвъд портата на двореца. Към кралството си на юг. В руини, но не за дълго.
Не за дълго.
***
След раздялата с всички Елин потъна в мълчание, а Роуан остана до нея, следвайки я до назъбения парапет на крепостната стена, където се изправи, за да наблюдава как Каол, Дориан и Ирен яздят по пътя, прорязващ опустошената Тералиска равнина. Докато и те не изчезнаха отвъд хоризонта.
Роуан я прегърна, вдишвайки аромата ѝ, а тя отпусна глава на рамото му.
Леката болка там му напомни за татуировката, която заедно бяха направили предишната вечер. Името на Гавриел, изписано на Древния език. Както някога Пумата татуираше по тялото си имената на загиналите си воини.
Фенрис и Лоркан, сключили крехък мир, носеха същата Taтуировка - настояха да я получат веднага щом разбраха какво е намислил Роуан.
Едион обаче поиска нещо различно. Да вмъкне името на Гавриел в плетеницата върху сърцето си, посветена на Терасен.
Едион беше толкова мълчалив, докато го татуираше, че накрая Роуан започна да му разказва история след история за Пумата. За приключенията им заедно, за земите, които бяха посетили, за битките, в които се бяха сражавали. Едион не продума нищичко, докато Роуан работеше и разказваше, но мирисът на скръбта му говореше достатъчно.
И навярно щеше да се задържи още дълги месеци.
Елин въздъхна тежко.
- Ще ми позволиш ли да плача в леглото чак до вечерта като някой жалък червей - попита накрая, - ако обещая утре да се захвана с възраждането на кралството?
Роуан вирна вежда и в тялото му рукна щастие, свободно и искрящо като планински водопад.
- Искаш ли да ти нося сладкиши и шоколад, за да е завършено страданието ти?
- Ако намериш.
- Ти унищожи Ключовете на Уирда и уби Майев. Вярвам, че все ще успея да ти намеря нещо сладичко.
- Както сам каза, заслугата е обща. И може би ще трябва всички да се включим в издирването на сладкиши и шоколад.
Той се засмя и я целуна по главата. И за един дълъг момент просто се порадва, че има тази възможност. Да стои с нея тук, в това кралство, в този град, в този дворец, където щяха да създадат свой дом.
Вече виждаше всичко: залите, възвърнали предишния си блясък, живописната равнина, реката с блещукащи води, неустоимия зов на Еленови рога. Чуваше музиката, с която Елин щеше да дари града, и смеха на децата по улиците. По коридорите на двореца. В кралските им покои.
- За какво се замисли? - попита го тя, взирайки се в лицето му.
Роуан я целуна по устните.
- Че имам щастието да бъда тук. С теб.
- Чака ни много работа. Някои биха казали, че е по-тежка и от войната с Ераван.
- Нищо не може да е толкова тежко.
Тя изсумтя.
- Прав си.
Той я придърпа към себе си.
- Мисля си колко съм благодарен, че успяхме, че те намерих. И че ще върша с усмивка цялата работа, която ни чака, защото ти си с мен.
Елин сбърчи чело и очите ѝ се навлажниха.
- Ужасно ще ме боли главата от това безкрайно плакане, а ти не помагаш особено.
Роуан се засмя и пак я целуна.
- Държиш се като истинска кралица.
Тя изхъмка.
- Все пак съм съвършеното олицетворение на дворцовата грациозност.
Той се засмя до устните ѝ.