- И все пак си тръгна.
Не говореше за Елдрис, а за преди десет години.
- Всички допускахме грешки през последното десетилетие.
Единствено боговете знаеха колко грехове имаше да изкупува Едион!
Рен се напрегна, сякаш споменът за собствените му действия го захапа ненадейно.
- Не съм ѝ казал - пророни Едион, за да не го чуе соколът на тавана. - За онази пушалня за опиум в Рифтхолд.
За това, че Рен познаваше собственичката и бе посещавал заведението ѝ многократно преди нощта, когато Едион и Каол го извлякоха оттам почти в несвяст, за да го скрият от хората на краля.
- Понякога си голям задник, знаеш ли? - отвърна дрезгаво Рен.
- Не бих го използвал срещу теб. - Едион не свали поглед от яростните му тъмни очи, подклаждайки могъществото в своите. - Онова, което се опитвах да ти кажа, преди да избухнеш - добави, когато Рен отвори уста, - беше, че Елин ти предложи място в двора си, без да познава тази част от миналото ти. - Някакъв мускул потрепна по челюстта на Рен. - Но дори да я познаваше, Рен, пак щеше да те покани.
Рен заби поглед в каменния под.
- Двор не съществува.
- Дароу може да го разправя колкото си ще, само че аз съм на друго мнение.
Едион се настани в креслото срещу това на Рен. Ако младият лорд действително подкрепяше Елин, също така и след като Елида Локан се завърна, а и Сол и Рави от Сурия вероятно щяха да застанат зад каузата ѝ, то кралицата му получаваше три гласа в своя полза. Срещу четири против.
Не му се вярваше гласът на Лизандра, лейди Каравер, да се брои.
Хамелеонката не беше изявила желание да види земята, която щеше да ѝ принадлежи, ако оцелееха след войната. Просто се превърна в сокол по време на прехода до крепостта и долетя дотук. След пристигането си не каза нищо, независимо че зелените ѝ очи проблясваха.
Не, никой нямаше да признае Каравер за законна територия, докато Елин не възседнеше трона.
Докато не коронясаха Лизандра вместо нея, ако неговата Елин не се върнеше.
Щеше да се върне. Трябваше.
Вратата в далечния край на залата се отвори и последваха забързани леки стъпки. Той стана секунда преди радушното „Едион!“ да отекне мелодично между каменните стени.
Еванджелин сияеше от щастие, облечена от глава до пети в зелени вълнени дрехи, обточени с пухкава бяла кожа. Червеникавозлатистата ѝ коса беше сплетена на две плитки. Като на планинските момичета от Терасен.
Широка усмивка разтягаше белезите ѝ и Едион разтвори обятия миг преди тя да се хвърли в тях.
- Казаха, че си пристигнал късно снощи, но си заминал нанякъде по първи петли и се опасявах, че пак съм те изпуснала...
Едион я целуна по косата.
- Струваш ми се пораснала с цяла глава, откакто те видях за последно.
Кехлибарените очи на Еванджелин прескочиха от него към Рен и обратно.
- Къде е...
Ярка светлина озари залата и Лизандра се появи.
Цялата сияеше. Сияеше, загръщайки голото си тяло с пелерината, оставена на един от столовете точно за тази цел. Еванджелин се хвърли в прегръдката ѝ и захлипа от радост с разтреперани рамене. Лизандра се усмихна широко, топло, милвайки главата на момиченцето.
- Добре ли си?
В очите на всеки друг хамелеонката би изглеждала спокойна, ведра. Но Едион я познаваше - познаваше настроенията ѝ, издайническите знаци на тялото ѝ. Знаеше, че лекият трепет в думите ѝ е доказателство за бурния поток под красивата повърхност.
- О, да! - отвърна Еванджелин и се откъсна от нея, за да се усмихне ослепително на Рен. - Двамата с лорд Муртауг ме доведоха тук веднага. Лапичка е с него, между другото. С Муртауг. Харесва го повече от мен, защото по цял ден ѝ носи лакомства. Угоил я е като мързелива домашна котка.
Лизандра се разсмя, а Едион се поусмихна. Добре се бяха грижили за момиченцето.
Като че осъзнала същото, Лизандра каза приглушено на Рен:
- Благодаря.
Той се изчерви и стана.
- Реших, че тук ще е по-безопасно за нея, отколкото във военния лагер. Поне по-удобно.
- О, това място е приказно, Лизандра - изчурулика Еванджелин и се вкопчи с две ръце в ръката на Лизандра. - Муртауг дори ме заведе в Каравер един следобед още преди да завали сняг. Трябва да го видиш. Хълмове, реки и красиви дървета точно в подножието на планината. Стори ми се, че мярнах призрачен леопард високо сред скалите, но Муртауг заяви, че ми се е привидял. Ама аз се кълна, че беше истински, и дори по-голям от твоя! А къщата! Най-прекрасната, която някога съм виждала. Муртауг казва, че градинката в задния двор е пълна със зеленчуци и рози през лятото.
Едион не можа да понесе емоцията, изписана по лицето на Лизандра, докато Еванджелин ѝ споделяше ентусиазирано плановете си за имението. Болезнения копнеж по живота, който вероятно щяха да ѝ отнемат, преди да е съумяла да го вкуси.