До късно през нощта работих по колата. Проверявах, поправях, сменях. Беше ме обзела нова, яростна енергия. Не бях съвсем сигурен откъде е дошла. Впрочем, знаех. От Рита Вилумсен. Беше ме докоснала. Аз нея — също. В мен тя видя мъж. Или поне мъжа, който можех да стана. И това промени нещо. Докато от ремонтния канал опипвах ходовата част, получих ерекция. Затворих очи и си я представих. Опитах се да си я представя. Полуголата Рита Вилумсен върху капака на сааба ме вика с показалец. Червен маникюр. Господи.
Ослушах се, за да се уверя, че съм сам в сервиза, и свалих ципа на гащеризона.
— Рой? — прошепна в тъмното Карл тъкмо докато тихо се качвах в горното легло.
Понечих да му кажа, че съм скапан и искам да спя. Но нещо в гласа на Карл ме възпря. Включих нощната лампа над леглото му. Очите му бяха зачервени от плач, а едната буза — подута. Стомахът ми се сви болезнено. След онази случка в хамбара татко не бе припарвал в нашата спалня.
— Пак ли е идвал? — попитах.
Карл само кимна.
— И те е… бил?
— Да. Мислех, че ще ме удуши. Беше освирепял. Питаше къде си.
— Мамка му.
— Защо те нямаше? Когато си тук, той не идва.
— Не мога винаги да съм тук, Карл.
— Тогава аз ще се махна. Не издържам повече… не искам повече да живея с човек, който…
С едната си ръка обгърнах гърба му, а с другата — тила и го притиснах към гърдите си, та риданията му да не събудят мама и татко.
— Ще уредя въпроса, Карл — прошепнах в русата му коса. — Кълна се. И няма да ти се наложи да бягаш от него. Ще намеря решение, чуваш ли?
29
Докато ремонтирах сааба на Рита Вилумсен, понаучих някои тънкости. Освен необичайно разположения двигател „Сонет“-ът има и друга особеност: устройството на спирачките е по-елементарно. Съвременните автомобили са оборудвани с двукръгова спирачна уредба, която гарантира, че спирачките ще сработят дори при повреда на някой елемент от спирачната система. При „Сонет“-а обаче е достатъчно да срежеш един спирачен маркуч и — воала! — колата се превръща в летящ ковчег. Та, не щеш ли, съобразих, че това се отнася за повечето модели стари коли, включително за кадилака на татко, модел 1979-а. Само дето той имаше два спирачни маркуча.
В нашия край, ако не умрат от сърце или рак, мъжете издъхват в автомобилни катастрофи или в хамбара — било в края на въже, било срещу дулото на оръжие. Пропилях възможността да убия татко и се досещах, че той няма да ми предостави втора такава. И сега се налагаше сам да измисля план. Начертах го и осъзнах колко правилно е моето решение. Замисълът ми не бе повлиян от прословутата фраза, че капитанът потъва заедно с кораба си. Съображенията ми бяха чисто практически: автомобилна катастрофа няма да бъде разследвана толкова обстойно, колкото мъж с огнестрелна рана — или поне така си въобразявах. Освен това нямах представа как бих накарал татко да влезе в хамбара, за да го гръмна, без най-малкото мама да разбере. Един Господ знае дали тя щеше да излъже полицията, Когато е убит мъжът, без когото не може да живее. Да, майка съм, но на първо място съм съпруга. А да разваля спирачките беше съвсем просто. Как щяха да се развият събитията след саботажа, можех да предвидя лесно. Всяка сутрин татко ставаше, отиваше да нагледа козите, сваряваше си кафе и мълчаливо наблюдаваше как аз и Карл закусваме. После двамата тръгвахме с колелетата към училище, татко се качваше в кадилака и потегляше към центъра, за да вземе пощата и да си купи вестник.
Кадилакът стоеше паркиран под стряхата на хамбара. Бях виждал стотици пъти как татко пали колата, дава газ и — освен ако пътят не е заснежен или заледен — нито веднъж не докосва спирачките и не завърта волана, преди да стигне Козия завой.
И така, на следващата вечер — тъкмо бяхме вечеряли — казах, че ще ида да поблъскам боксовата круша в хамбара.
Тримата мълчаха. Мама и Карл обираха последните остатъци в чиниите, а татко ми хвърли изпитателен поглед. Навярно защото и аз, и той нямахме навика да обявяваме гласно какво възнамеряваме да правим. Просто го правехме.