Взех спортния сак с инструментите, които си бях донесъл от сервиза. Работата се оказа малко по-сложна от очакваното, но след трийсетина минути вече бях развил шпилката и болта, захващащи кормилния прът към рейката; пробих по една дупка във всеки спирачен маркуч и събрах изтеклата спирачна течност в кофа. Облякох си спортния екип и половин час млатих крушата, та да стана вир-вода от пот. Върнах се в дневната, където заварих мама и татко. Той — с вестник в ръка. Тя — с плетка. Същинска реклама от шейсетте.
— Снощи се прибра късно — подхвърли татко, без да вдига поглед от вестника.
— Наложи се да остана след работно време.
— Не се стеснявай да ни кажеш, ако си срещнал някое момиче — усмихна се мама, все едно наистина бяхме нормално семейство от телевизионна реклама.
— Работих, нищо повече.
— Е — татко сгъна вестника. — Изглежда и занапред ще оставаш след работа, защото току-що се обадиха от болницата в Нотуден. Бернард е хоспитализиран. Явно по време на вчерашния преглед са открили нещо притеснително. Най-вероятно ще го оперират.
— Сериозно? — Направо изстинах.
— Да. Дъщеря му била със семейството си в Майорка и не можела да си прекъсне ваканцията. От болницата настояха да отидем ние.
Карл влезе в стаята.
— Какво има? — попита. Гласът му още звучеше, все едно току-що е излязъл от упойка, а бузата му беше посиняла, но поне отокът беше спаднал.
— Тръгваме за Нотуден. — Татко се надигна от стола. — Облечете се.
Паникьосах се. Внезапно изпаднах в пълен ступор — понякога се случва, Когато някоя сутрин отвориш входната врата, без да си подготвен за трийсетте градуса под нулата навън. Отворих уста и пак я затворих. Защото парализата бе обхванала и мозъка ми.
— Утре имам важно контролно — обади се Карл и ме погледна. — Рой обеща да ме препита.
И думичка не бях чул за никакво контролно. Не знам доколко бе схванал Карл. По-скоро се бе досетил по вида ми, че отчаяно търся повод да не пътуваме до Нотуден.
— Ами тогава — мама погледна татко. — Да останат…
— И дума да не става — възрази сприхаво той. — Семейството е най-важно.
— Утре след училище ще дойдем с автобуса — пробвах.
Тримата ме изгледаха малко изненадани. Според мен всички ние го забелязахме. Някак внезапно бях започнал да звуча като татко: отсичаше като с нож и споровете у дома тутакси секваха, защото така или иначе, думата му надве не ставаше.
— Добре — каза сякаш с облекчение мама.
Татко мълчеше, но не ме изпускаше от поглед.
Мама и татко се приготвиха за път. Карл и аз излязохме на двора да ги изпратим.
Стояхме пред колата в здрача — четиричленно семейство, което предстоеше да се разцепи на две.
— И да карате внимателно — заръчах.
Татко кимна. Бавно. Възможно е, разбира се, и аз като мнозина други, постфактум да отдавам твърде голямо значение на така наречените famous last words, прословути последни думи, както се изразяват англичаните. Или, в татковия случай, на последното безмълвно кимване. Но в това кимване долових намек за признание. Дали пък не беше намек за осъзнаване? Осъзнаване, че синът му възмъжава.
Двамата се качиха в кадилака, който запали с ръмжене. То премина в нежно мъркане. Поеха към Козия завой.
Видяхме как стоп-светлините на кадилака светват. Спирачките отказаха, но светлините работеха. Колата набра скорост. Карл издаде звук. Представих си как татко завърта волана, чува стържене от кормилния прът, усеща как воланът се завърта без никакво съпротивление и никакъв ефект върху колелата. Почти съм сигурен, че в този миг е проумял. Поне се надявам да е така. Да е проумял и да е приел. Да е приел, че замисълът включва и мама, че така сметката излиза. Тя можеше да живее със злодеянията му, но не и без него.
Цареше тишина и забележително отсъствие на драма. Нямаше и помен от вой на отчаян клаксон, свистящи гуми или писъци. Чух само изхрущяване на гуми. После колата изчезна, а златоперият дъждосвирец запя за самотата.
Трясъкът от Хюкен прозвуча като далечен закъснял гръм. Не чух какво каза или извика Карл. Бегло ми хрумна, че сега двамата сме сами на белия свят. Че пътят пред нас се шири празен, а в момента в припадащия здрач виждаме само планински силуети, очертани върху небесния фон — оранжев на запад и розов на север и на юг. По-красиво нещо не съм виждал, помислих си. Залез и изгрев в едно.
30
Спомням си погребението съвсем откъслечно.
Чичо Бернард пак беше на крака. Лекарите решиха да не го оперират. Само той и Карл плакаха. Църквата се напълни с хора. Доколкото ми беше известно, мама и татко никога не бяха имали вземане-даване с тях, освен при крайна необходимост. Чичо Бернард каза няколко думи и прочете на глас надписите на венците. Най-големият беше от „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“. Навярно щеше да осчетоводи разхода в графа „представителни“ и да се възползва от данъчни облекчения. Нито аз, нито Карл не изразихме желание да говорим, а и свещеникът не настоя. Според мен той дори се зарадва на възможността най-сетне да говори пред толкова многобройна публика. Не си спомням думите му. Май въобще не го слушах. После в безкрайна върволица от бледи, опечалени физиономии хората се изредиха един по един да ни поднасят съболезнования. Все едно седиш в кола до железопътен прелез и наблюдаваш как зад прозорците на преминаващ влак се изнизват лица. Уж се взират в теб, но всъщност отиват съвсем другаде.