Мнозина изразиха съпричастност. Как да им обясня, че ако имаше начин да се поставят на мое място, щяха да разберат, че не съм за окайване.
В деня преди да се пренесем при чичо Бернард, с Карл стояхме в трапезарията в „Опгор“. Това си го спомням. Тогава дори не подозирахме, че само след няколко дни ще се върнем в „Опгор“. Цареше страшна тишина.
— Сега всичко това е наше — отрони Карл.
— Да. Искаш ли да вземеш нещо?
— Това. — Карл посочи шкафа, където татко държеше касите с „Будвайзер“ и бутилката с бърбън.
Аз взех кутията с тютюн „Бери“. Ето така започнах да смуча тютюн. Не прекалявах, защото човек не знае кога пак ще се сдобие с „Бери“, а след като си опитал вкуса на истински ферментирал тютюн, не можеш да понасяш онзи боклук, който предлагат в Швеция.
Още преди погребението Карл и аз се явихме на разпит пред ленсмана. Той, разбира се, го нарече „просто разговор“. С фанатично упорство Сигмюн Улсен търсеше отговор на въпроса защо преди Козия завой няма спирачни следи. Пита дали баща ни е бил депресиран. С брат ми обаче се придържахме към версията за нещастен случай. Например, малко по-висока скорост и секунда невнимание, докато татко е погледнал в огледалото за обратно виждане, за да провери идваме ли след тях с волвото. Нещо такова. Накрая останах с впечатлението, че ленсманът възприе нашата теория. Давах си сметка какви късметлии сме, защото той се придържаше само към две версии: злополука и самоубийство. Когато пробих спирачните маркучи и източих достатъчно спирачна течност, та спирачките да откажат, знаех, че само по себе си това няма да е достатъчно да събуди съмнение. Все пак малко въздух в спирачната система е често срещана неизправност при старите автомобили. Виж, ставаше по-лошо, ако откриеха, че болтът, който захваща кормилния прът към рейката, е разхлабен и именно затова кормилното управление е излязло от строя. Колата се бе приземила в Хюкен по таван и не беше толкова потрошена, колкото бях очаквал. Само един разхлабен болт едва ли би породил у разследващите подозрения за злоумишлени действия. Но разхлабен болт и пробити спирачни маркучи? Плюс липса на следи от изтекла спирачна течност по асфалта. Както казах, бяхме извадили късмет. Или по-точно аз. По един или друг начин Карл се беше досетил, че всъщност умишлено съм повредил кадилака и така съм предизвикал катастрофата. И аз го знаех. Той беше усетил инстинктивно, че онази вечер двамата не бива в никакъв случай да се качваме в кадилака. Нали му бях обещал точно това: да намеря решение. Карл обаче така и не ме попита точно как съм го направил. Най-вероятно се е досетил, че съм пипал спирачките; нали и той видя как стоп-светлините светнаха, а кадилакът не намали. Но защо да му обяснявам, щом не ме пита? Не носиш наказателна отговорност за нещо, което не знаеш. Арестуваха ли ме за убийството на родителите ни, исках да пропадна сам. Нямаше нужда Карл да е до мен, както мама беше до татко. Защото за разлика от мама, Карл можеше да живее прекрасно и без мен. Или поне тогава така си мислех.
31
Карл беше роден в ранна есен, аз — в разгара на лятната ваканция. И съответно на рождения си ден той получаваше подаръци от съученици и правехме празненство вкъщи, докато моят рожден ден отминаваше незабелязано. Всъщност не се оплаквах. Затова и ми отне няколко секунди, докато схвана, че звънко изречените, сякаш изпети думи са предназначени за мен:
— Честит осемнайсети рожден ден!
Тъкмо бях излязъл в почивка и седях върху дървени палети зад автосервиза. Примижал, слушах „The Cream“. Погледнах нагоре и извадих слушалките от ушите си. Заслоних очи с ръка, за да видя по-добре кой стои срещу мен. Не че не помнех този глас. Гласът на Рита Вилумсен.