— Благодаря — отвърнах и усетих как лицето и ушите ми пламват, все едно са ме спипали да правя нещо нередно. — Кой ти каза?
— Вече си пълнолетен — продължи тя. — Имаш право да гласуваш. Да изкараш шофьорска книжка. И могат да те вкарат в затвора.
Зад нея стоеше саабът. Повтаряше се ситуацията от преди няколко месеца. Същевременно обаче във въздуха витаеше и нещо различно. Сякаш Рита Вилумсен се бе върнала, за да изпълни дадено миналия път обещание. Докато пъхах слушалките в джоба си, усетих как ръката ми леко трепери. Бях се целувал с няколко момичета, а зад културния дом в Ортюн веднъж дори бръкнах под сутиена на една, но определено все още бях девствен.
— „Сонет“-ът ми нещо тропа — каза тя.
— Как по-точно?
— Качи се да се повозиш и ще чуеш сам.
— Разбира се. Само момент. — Подадох глава в офиса. — Излизам за малко — съобщих.
— Добре — промърмори чичо Бернард, без да вдига поглед от „проклетата бумащина“, както наричаше струпаните на купчини книжа. Докато беше в болницата, купчините набъбнаха. — Кога ще се върнеш?
— Не знам.
Той си свали очилата за четене и ме изгледа.
— Добре.
Прозвуча като въпрос дали няма да добавя още нещо и същевременно като уверение, че дори да не го направя, той не се сърди и ми има доверие.
Кимнах и излязох на слънце.
— В това хубаво време ще е готино да свалим гюрука — подхвърли Рита Вилумсен, докато шофираше по шосето.
Не я попитах какво ни пречи да го направим.
— Кога се чува въпросното тропане? — попитах.
— Тукашните ме питат дали съм купила колата заради подвижния гюрук. Намерила къде да кара кабриолет, мислят си сигурно. Тук лятото трае месец и половина. Но знаеш ли кое всъщност е причината да купя тази кола, Рой?
— Цветът?
— Не ставай сексист — засмя се тя. — Името. „Сонет“. Знаеш ли какво е сонет?
— Модел сааб.
— Поетична форма. Любовно стихотворение; състои се от две четиристишия и две тристишия, общо четиринайсет стиха. За майстор на сонета смятат италианеца Франческо Петрарка. Петрарка бил лудо влюбен в Лаура, съпруга на граф. През живота си написал 317 сонета, посветени на Лаура. Внушителен брой, а?
— Жалко, че е била омъжена.
— Ни най-малко. Невъзможността да се добереш до своя възлюбен подклажда страстта. Човешката природа е устроена много непрактично.
— Така ли?
— Май имаш още много да учиш.
— Сигурно. Аз обаче не чувам тропане.
Тя погледна в огледалата.
— Появява се, когато запаля колата сутрин. После, след като двигателят загрее, спира. Ще паркираме малко по-нататък, та двигателят да се охлади.
Даде мигач и зави по горски път. Явно и преди беше минавала оттук. След малко свърна по тясна просека и спря под ниско надвиснали борови клони.
Изгаси двигателя. Оказах се неподготвен за внезапната тишина. Тишина, която, усетих инстинктивно, трябва да се запълни с нещо, защото беше по-заредена с напрежение и от най-неуместната реплика, която би могла да излезе от устата ми. Аз — вече убиец! — не смеех нито да помръдна, нито да погледна тази шармантна жена.
— Разкажи ми, Рой. Запозна ли се с някое момиче след последния ни разговор?
— С няколко.
— А с някое по-специално?
Поклатих глава. Хвърлих поглед към нея. Носеше червен копринен шал и свободна блуза, но ясно личаха очертанията на гърдите ѝ. Леко вдигналата се пола разголваше коленете ѝ.
— А… правил ли си го… с някого, Рой?
Сладостна тръпка присви стомаха ми. Поколебах се дали да не излъжа, но какво щях да постигна?
— Все още не.
— Добре. — Тя бавно свали копринения шал. Трите най-горни копчета на блузата ѝ бяха разкопчани.
Усетих как се надървям. Панталонът ме опъваше и отпуснах ръце в скута си, за да прикрия ерекцията. Защото, естествено, си давах сметка, че хормоните доста са ми замаяли главата и не е изключено да преценявам ситуацията напълно неадекватно.
— Дай да проверя дали си се усъвършенствал в кавалерството. — Тя постави десницата си в скута ми върху моята.
Топлината от дланта ѝ преля в члена ми и за миг се изплаших да не се изпразня.
Оставих я да ме хване за ръката. Тя я придърпа към себе си, разтвори блузата, пъхна ръката ми и я постави върху лявата си гърда.
— Чакал си това, Рой. — Тя се засмя гърлено. — Приятно ми е да ме докосваш, Рой. Стисни малко зърното ми. Ние, зрелите жени, обичаме малко по-грубичко. Е, не толкова силно, де. Точно така, браво. Според мен имаш талант, Рой.
Наведе се към мен, задържа брадичката ми с два пръста и ме целуна. Всичко в Рита Вилумсен беше голямо. Езикът не правеше изключение. Грапав и силен, извиваше се като змиорка около моя. Вкусът на Рита Вилумсен беше много по-силен, отколкото на момичетата, с които се бях целувал. Не по-приятен. По-силен. Навярно дори прекалено натрапчив. Или просто сетивата ми бяха изострени до краен предел и свръхчувствителни. Тя завърши целувката.