— Е, има върху какво да се поработи — усмихна се, пъхна ръка под тениската ми и плъзна длан по гърдите ми.
Макар и натопорчен като за световно, усетих как се успокоявам. Защото от мен не се искаше особена инициативност. Тя държеше кормилото, тя определяше скоростта и посоката.
— Да се поразходим — предложи.
Отворих вратата и под съпровода на интензивно, високочестотно чуруликане на птички слязох сред застиналата лятна мараня. Едва сега забелязах, че Рита е обула сини маратонки.
Поехме по лъкатушна пътечка нагоре по склона. Беше по времето на всеобщата лятна ваканция. В селото и по пътищата хората бяха намалели, а тук, горе, вероятността да срещнеш човек беше незначителна. И въпреки това тя настоя да се движа на петдесет метра отстояние, та ако ми даде сигнал, да се шмугна в гората.
На билото на склона спря и ми махна.
Посочи червена хижа под нас.
— Тази е на общинския управител, а тази… — показа с пръст подобие на планинско пасище — … е нашата.
Не бях сигурен дали под „нашата“ имаше предвид нейната и моята, или нейната и на съпруга ѝ, но така или иначе разбрах, че сме тръгнали натам.
Отключи и влязохме в напечена от слънцето стая със спарен въздух. Рита затвори вратата зад мен. Изхлузи маратонките и сложи ръце на раменете ми. Дори боса беше по-висока от мен. И двамата дишахме тежко, задъхани от вървенето. Толкова тежко, че докато се целувахме, лъхтяхме в устите си.
Пръстите ѝ разкопчаха колана ми със завидна сръчност — все едно не е правила друго през живота си. Притеснявах се как ще се справя със закопчалката на сутиена ѝ — смятах го за моя работа. Но явно не беше, защото тя ме въведе в голяма спалня със спуснати завеси, бутна ме върху леглото и ми позволи да гледам, докато се съблича. После легна до мен. Кожата ѝ хладнееше от засъхналата пот. Целуна ме, отърквайки се в голото ми тяло, и след малко пак бяхме потни и се хлъзгахме един в друг като два мокри тюлена. Рита ухаеше силно и приятно и отблъскваше ръцете ми, Когато ставах твърде настъпателен. Лашках се между прекалена активност и непоносима пасивност. Накрая тя хвана члена ми и го вкара в себе си.
— Не мърдай — нареди, възседнала ме неподвижно. — Просто усети.
Усетих. „Официално е — помислих си. — Рой Опгор изгуби девствеността си.“
— Не е ли утре? — подхвърли чичо Бернард в сервиза същия следобед.
— Кое?
— Изпитът по кормуване.
— Утре е.
— Сериозно? Като ти видях усмивката, реших, че вече си го взел.
32
За осемнайсетия ми рожден ден чичо Бернард ми подари волво 240.
Останах без думи.
— Не ме гледай така, момче — смутено каза той. — Не го прави на голям въпрос, волвото е втора ръка. А ти и Карл се нуждаете от кола там, горе. През зимата е невъзможно да се придвижвате с велосипеди.
Хубавото на този модел волво е, че е перфектната кола за ремонт. Части се намират лесно, макар че през 1993-та излезе от производство. Ако я поддържаш, ще ти служи цял живот. На моята малко ѝ бяха износени предните лагери и тампоните на носачите, както и каретата на карданния вал, но останалото беше тип-топ. Нямаше и следа от ръжда.
Седнах зад волана, пъхнах новата-новеничка шофьорска книжка в жабката и завъртях ключа. Докато подминавах табелата с надпис „Ус“, изведнъж ми хрумна, че пътят продължава. И продължава. Че пред червения преден капак се простира широкият свят.
Лятото беше дълго и горещо.
Всяка сутрин закарвах Карл до супермаркета. През ваканцията работеше там по заместване. После се отправях към автосервиза.
През тези седмици и месеци станах не просто сносен шофьор, но и ако не безупречен, то най-малкото задоволителен любовник — поне по думите на Рита Вилумсен.
Предпочитахме да се срещаме преди обяд. Всеки пристигаше със своя автомобил и паркирахме до различни отбивки към гората, та никой да не ни заподозре.
Рита Вилумсен постави само едно условие.
— Докато спиш с мен, няма да спиш с други жени.
За това свое искане изтъкна три причини.
Първо, не искала да лепне някоя от венерическите болести, които, по информация от местните лекари, върлували из селото, а типове като мен обикновено си лягали все с момичета повлекани. Тя не се плашела от нищо и никакви хламидии или срамни въшки — гинекологът ѝ в Нотуден бързо щял да я излекува — но все още се случвало Вилумсен да поиска от нея да изпълнява съпружеските си задължения.