След четирийсет и пет минути бях в „Опгор“.
Карл и аз нямахме желание да спим в стаята на мама и татко, затова спяхме в детската. Вмъкнах се на пръсти, за да не го събудя. Понечих да се покатеря на горното легло, но Карл се сепна. Две широко отворени очи светнаха срещу мен в мрака.
— Ще влезем в затвора — прошепна замаян той.
— Какво?
Карл премига два пъти и сякаш се отърси от неприятното преживяване. Явно беше сънувал кошмар.
— Къде беше? — попита.
— Имах работа в сервиза — отвърнах и се преметнах през парапета.
— Лъжеш.
— Моля?
— Чичо Бернард се отби да ми донесе готвено. Попита къде си.
Поех си дъх.
— Бях с жена.
— С жена? Не с момиче?
— Да…
— Да не е Рита Вилумсен? — чу се от долното легло.
— Рита Вилумсен ли? От къде на къде?
— Три пъти Грете Смит засякла нейния сааб да минава по главния път, а двайсет минути по-късно — твоето волво.
По дяволите. „Сега я втасахме“ — помислих си.
— Ти говориш ли си с Грете Смит? — попитах.
— Рядко, но се случва тя да дойде при мен през междучасието и да ме заговори.
— Влюбена ли е в теб?
— Не отклонявай темата.
— Ако е влюбена, ще я накараш ли да ти обещае да не казва на никого какво е видяла?
— Значи, вярно е?
— Да.
— И защо…
— Защото тя ме накара да се закълна да не казвам на абсолютно никого. Включително на теб.
Мълчание.
— Добре.
Прокашляне.
— И как е да…
— Сутринта ще говорим, Карл. След два часа трябва да ставаме.
Лежах и се ослушвах дали дишането му няма да се успокои. Не.
— Какво беше това със затвора? — попитах накрая.
— Сънувах, че ни вкарват зад решетките за убийство.
Поех си дъх.
— И кого сме убили?
— Точно това е най-психарското — каза Карл. — Ти — мен, аз — теб.
33
Беше ранна утрин. Очаквах поредния ден с ремонт на автомобили и разрешаване на прости, механични задачи. Само ако знаех…
Тъкмо се захванах да поправям кола в сервиза — обичайното ми всекидневно занимание през последните две години — и чичо Бернард дойде да ме извика. Някой ме търсел по телефона. Последвах го в офиса.
Оказа се ленсман Сигмюн Улсен. Искал да поговорим. Да разбере как я карам. Да ме изведе на кратък риболовен излет близо до рибарската му колиба, само на няколко километра от Ус. Предложи да ме вземе след два-три часа. Гласът му звучеше мек като памук, но аз добре схванах, че не е покана, а заповед.
И, естествено, се размислих. Защо ще бърза толкова, щом просто ще си бъбрим празни приказки?
Продължих да поправям повредения двигател. След обяд легнах на автолежанката и се плъзнах под колата — моето скривалище от околния свят. При психическо напрежение нищо не действа така успокоително на нервите, както да ремонтираш кола. Не знам колко време съм стоял отдолу, но по едно време чух покашляне. Налегна ме лошо предчувствие. Вероятно затова поизчаках малко, преди да се избутам навън върху автолежанката.
— Рой — каза мъжът над мен. — У теб е нещо, което преди беше мое.
Вилум Вилумсен. Беше. Минало време.
Лежах напълно уязвим под него.
— И какво е то, Вилумсен?
— Знаеш отлично.
Преглътнах. Преди да шавна, той можеше да ми строши ребрата и да ме прати на оня свят. Бях го виждал с очите си в Ортюн, имах известна представа как се прави, но не и как да го избегнеш. Бяха ме учили да удрям пръв, ала не и как да се отбранявам. Поклатих глава.
— Водолазен костюм — уточни той. — Плавници, маска, бутилка, регулатор и шнорхел. Осемнайсет хиляди петстотин и шейсет крони.
Той избухна в силен смях при вида на облекчението, разляло се по лицето ми. Явно го взе за смайване.
— Помня всяка сключена от мен сделка, Рой!
— Всяка ли? — Изправих се и си избърсах пръстите в дълъг парцал. — Дори продажбата на кадилака?
— Помня я, разбира се. — Вилумсен се засмя, загледан замечтано във въздуха, все едно възкресяваше скъп спомен. — Баща ти никак не обичаше да се пазари. Ако тогава знаех колко му е чужд пазарлъкът, може би щях да предложа по-ниска цена.