Уредихме си среща в хижата. Посрещна ме в необичайно приповдигнато настроение. Беше ми донесла подаръци: копринени слипове и флакон с мъжки парфюм — и двете купени, представете си, от Ню Йорк. Но най-хубавото бяха двата стека с тютюн „Бери“, макар Рита да не ми позволи да си взема дори една кутийка за вкъщи: тютюнът принадлежал към нашия свят в хижата. И го прибрахме в хладилника. Явно тютюнът бе замислен като допълнителна примамка, когато запасите ми у дома привършат.
— Съблечи се — наредих ѝ.
Тя ме изгледа озадачено. Но се подчини.
После лежахме в леглото, потни и хлъзгави от телесни течности. Стаята беше нажежена като пещ, лятното слънце напичаше покрива. Изхлузих се от лепкавите обятия на Рита.
Взех от нощното шкафче сборника със сонетите на Петрарка, разтворих напосоки и започнах да чета на глас.
— Вода — изрече Рита, повтаряйки дума, чута от сонета. — Да се изкъпем. Ще взема вино.
Облякохме се. Тя не пропусна да си сложи бански. Тръгнахме към планинското езеро близо до хижата. Там, под няколко превити брези джуджета, лежеше червена шлюпка, явно на Вилумсен. За краткото време, откакто излязохме от хижата, се беше заоблачило и се бе появил вятър, но ние още бяхме сгорещени от любовните ласки и от бързата разходка. Изтеглихме лодката във водата и аз гребах, докато не се отдалечихме достатъчно от сушата, та да сме сигурни, че случаен минувач няма да ни разпознае.
— Да се топнем — предложи Рита, след като преполовихме бутилката пенливо вино.
— Прекалено студено е.
— Пъзльо! — Тя се съблече по бански, който стягаше и повдигаше точно където трябва.
Веднъж, на въпроса как се е сдобила с толкова атлетично тяло и широки рамене, тя ми отговори, че като млада тренирала плуване и била многообещаваща състезателка.
Рита стъпи върху единия край на напречната пейка. Наложи се да се наклоня в противоположната посока, та шлюпката да не се преобърне. Вятърът се усили, гладката водна повърхност се оцвети в сивкавобяло и заприлича на ципа върху окото на слепец. Малки бързи вълнички заприиждаха нагъсто. Приличаха по-скоро на бръчици, набраздяващи водната повърхност. В мига, когато Рита сгъна колене за отскок, ме осени подозрение.
— Чакай! — извиках.
— Ха-ха! — Тя се оттласна и полетя.
Тялото ѝ описа елегантна парабола във въздуха. Като тренирана плувкиня Рита владееше изкуството на водния скок. Не владееше обаче умението да преценява дълбочината според начина, по който вятърът къдри водната повърхност. Тялото ѝ се вряза беззвучно във водата и внезапно застина. За миг тя заприлича на изображение върху вътрешната обложка на албум на „Пинк Флойд“, която чичо Бернард ми беше показал: мъж стои на ръце под водата и тялото му сякаш изниква от огледално гладката водна повърхност. Чичо ми разказа, че на фотографа му отнело няколко дни да направи кадъра, защото водните мехурчета, образуващи се при издишването на гмуркача от водолазната маска, нарушавали водната повърхност. Колкото до живата картина, разкриваща се пред мен, тя не притежаваше грацията на онази емблематична снимка. Изпънатото тяло на госпожа Вилумсен рухна подобно на многоетажна сграда, съборена при контролиран взрив. По-точно без „контролиран“.
Тя се изправи с гневно изражение и зеленикав налеп по челото. Водата стигаше до пъпа ѝ. Облегнах се назад и се разсмях неудържимо, а шлюпката започна да се клати застрашително.
— Идиот! — просъска тя.
Трябваше да спра дотук. Щеше да бъде най-разумно да спра дотук. И дори да се оправдая с изпитото вино; не нося на пиене, Рита, извинявай. Аз обаче грабнах оранжевата детска спасителна жилетка под пейката и ѝ я подхвърлих. Жилетката кацна до Рита и се понесе по водата. Чак тогава си дадох сметка, че съм прекалил. Рита Вилумсен, жената, извисявала се с цяла глава над мен при първата ни среща; жената, наставлявала и ръководила всяка моя крачка през изминатия от двама ни път, в този миг имаше вид на съвършено безпомощно и изоставено момиченце, облечено като застаряваща матрона. Защото сега, на безпощадната дневна светлина, разтеклият се грим по-скоро подчертаваше бръчките и годините, които ни деляха. Бялата ѝ, настръхнала от студа кожа, висеше над ръбовете на банския. Престанах да се смея. В изражението ми тя явно разчете какво виждам. Побърза да кръстоса ръце пред себе си, сякаш за да се защити от погледа ми.