— Извинявай — опитах.
Навярно това беше единствената уместна реплика. Или най-неподходящото, което можеше да излезе от устата ми. А всъщност дали имаше значение какво ще кажа?
— Ще плувам — обясни тя и се гмурна, изчезна.
Изплува на голямо разстояние.
Плуваше по-бързо, отколкото гребях. Когато излязох на сушата, видях само мокри отпечатъци от босите ѝ стъпала. Изтеглих шлюпката на брега, излях остатъка от виното и взех дрехите ѝ. Не я заварих в хижата. Беше си тръгнала. Отпуснах се на леглото, извадих пликче тютюн от сребристата кутийка върху нощното шкафче и погледнах часовника, за да съм наясно още колко остава до края на уговорената двайсетминутна преднина. Усещах как ферментиралият тютюн пари вътрешността на долната ми устна, а срамът — вътрешността на сърцето ми. Срамът, задето я засрамих. Защо този срам ме изгаряше много по-силно, отколкото срама от злодеянията ми? Защо леко невъздържаният ми присмех над по-възрастна жена, хванала мен, още момче, за свой любовник, ми се струваше по-голям грях от убийството на родната ми майка и разчленяването на мъртъв полицай? Необяснимо е. Просто така го чувствах.
Изчаках двайсет минути. И поех към къщи. Знаех, че повече няма да стъпя в хижата, ала устоях на изкушението да взема стековете със снус.
35
Една неделя в края на лятото чичо Бернард се отби според уговорката в „Опгор“ с тенджера яхния. Докато претоплях яденето, той седна до кухненската маса; говореше за всичко, освен за здравето си. Беше станал направо кожа и кости, затова и двамата отбягвахме темата.
— Къде е Карл?
— Очаквам го всеки момент.
— Как е той?
— Добре. Справя се в училище.
— Пие ли?
Поклатих глава с леко забавяне. Най-вероятно чичо Бернард намекваше за татковата жажда.
— Баща ви щеше да се гордее с вас — подхвърли той.
— Дали?
— О, да. Нямаше да го изрече на глас, но, вярвай, щеше да се гордее.
— Щом казваш.
Чичо Бернард въздъхна и погледна през прозореца.
— Във всеки случай аз се гордея с вас. А, ето го и по-малкия брат. С компания.
Не погледнах навреме, за да видя Карл и споменатата компания. Чух обаче стъпките им по коридора и интимния им шепот. Долових момичешки глас. Вратата на кухнята се отвори.
— Това е Мари — представи я Карл. — Яденето ще стигне ли за четирима?
Стоях като гръмнат и се взирах онемял във вече порасналия ми, строен по-малък брат и във високата блондинка с вълчи очи, а междувременно ръката ми машинално разбъркваше къкрещата яхния.
Бях ли го предугадил, или не?
От една страна, беше точно като в приказката: селският сирак спечелва принцесата, която никой не може да надприказва. От друга страна, във връзката на Карл и Мари имаше някаква неизбежност. Двамата чисто и просто бяха логична двойка, беше им писано да са заедно. И въпреки това се взирах глуповато в Карл. Моят по-малък брат, когото бях прегръщал и утешавал; който не се осмели да застреля умиращия Дог; който изпадна в паника и ми се обади да му помогна в нощта на Фриц; същият този мой брат, представете си, се бе престрашил да направи нещо непостижимо за мен. Беше се приближил до момиче от класата на Мари Ос, беше я заговорил, беше се запознал с нея. Бе проявил самочувствието на момче, което се смята достойно за нейното внимание.
Също толкова глуповато се взирах и в Мари. Изглеждаше съвършено различна от последната ни среща в кафенето. Сега ми се усмихваше, а студеният хищнически поглед бе заменен от нещо открито, предразполагащо, едва ли не топло. Аз, разбира се, си давах сметка, че тя ми се усмихва заради самата ситуация, а не толкова защото ме харесва, но в това малко имение Мари сякаш въздигна и мен, по-големия брат, до своите висоти.
— И? — обади се чичо Бернард. — Пробно ли ходите, или сериозно?
Мари се разсмя високо, гръмко и малко нервно.
— О, засега по-скоро…
— Сериозно — прекъсна я Карл.
Тя леко се отдръпна от него и го погледна с вдигната вежда. После пъхна ръка под лакътя му.
— Така да е.
Лятото свърши, изместено от дълга, влажна есен.
Рита ми звънна веднъж през октомври и веднъж през ноември. При вида на Р-то върху екрана отказах разговора.
Чичо Бернард пак влезе в болница. С всяка изминала седмица състоянието му се влошаваше прогресивно и той се смаляваше все повече. Трепех се като вол, хранех се оскъдно. Два-три пъти седмично ходех на свиждане в болницата в Нотуден. Не по задължение, а защото обичах лаконичните разговори с чичо Бернард и дългите пътувания по главния път. Усамотен в колата, шофирах и слушах Джей Джей Кейл.