Понякога и Карл идваше с мен, но той беше много зает. С Мари се превърнаха в нещо като звездната двойка на селото. Непрекъснато ходеха по купони. Когато имах време, и аз се присъединявах към тях. По една или друга причина Карл все настояваше да ги придружавам, пък и аз внезапно осъзнах, че той и Мари са единствените ми приятели. Не бях самотен. Имаше с кого да общувам, просто не го правех. Струваше ми се скучно. Предпочитах, колкото и да ми беше трудно, да чета книгите, препоръчани ми от Рита — вземах ги от библиотеката в Нотуден. Понеже четях много бавно, се ограничавах с по няколко, затова пък вниквах в прочетеното. „По пътя“, „Повелителят на мухите“, „Непорочните самоубийства“, „И изгрява слънце“, „Фабрика за буболечки“. На чичо Бернард четях на глас „Поща“ от Чарлз Буковски. През целия си живот чичо не беше прочел нито една книга докрай, но сега се смееше неудържимо, макар че избухваше в мъчителна кашлица. После изглеждаше изморен. Благодареше ми за посещението и вежливо ме молеше да си вървя.
Един ден ми съобщи, че си отива. И ми разказа виц за фолксваген.
После дъщеря му се появи да вземе ключа за къщата му.
Очаквах при новината за състоянието на чичо Бернард Карл да се разреве, но той явно беше подготвен. В продължение на няколко минути клати печално глава, сякаш се отърсваше от потискащата вест. Така се опита да се отърси и от преживяването през нощта на Фриц. Понякога ми се струваше, че съвсем я е забравил. Не я споменавахме никога. Дали не си въобразявахме, че ако я увием в достатъчно много слоеве мълчание и време, един ден от преживяването ще остане само ехо, подобно на мимолетни спомени от стари кошмари, които за частица от секундата ти се струват реални събития, но бързо се окопитваш и успокояваш бесните удари на сърцето си.
Предложих на Карл да се премести в спалнята на мама и татко. По-висок си от мен с осем сантиметра, аргументирах се аз. По-удобно ще ти бъде в по-голямо легло. Спях лошо в детската стая, но не защото не можех да си опъна краката докрай. Карл вече не чуваше писъците от Хюкен. Но те отекваха в моите уши.
На погребението на чичо Бернард Карл изнесе дълга и много хубава траурна реч. За всичко добро, истинско и комично у чичо Бернард. На някои вероятно им се е сторило странно той, а не аз, по-големият брат, да говори от името на двама ни, но преди церемонията го помолих той да държи слово, защото се опасявах да не се разцивря. Карл се съгласи. Нахвърлих му съдържанието: смешни случки, мои размисли. Все пак аз бях по-близък с чичо Бернард. Карл си водеше бележки, парафразираше, влагаше по нещичко от себе си, репетираше пред огледалото. Наистина взе задачата присърце. Дотогава не бях забелязал да проявява философски наклонности, но така е в живота: мислиш си, че познаваш някого, а внезапно откриваш у него неподозирани от теб качества. Сигурно не току-така на норвежки казваме „познавам някого като собствения си джоб“. Защото джобовете — дори твоят собствен — представляват тъмно пространство, където шариш опипом с ръка. Понякога в гънка на хастара намираш монета, зидарски отвее или таблетка против главоболие. Също толкова неочаквано може да се влюбиш в момиче безнадеждно до степен да си на ръба да посегнеш на живота си, и то без да я познаваш добре. И логично започваш да се чудиш дали пък въпросната монета не се е озовала в джоба ти вчера, дали не си измислил това влюбване като претекст да се устремиш към въжделената цел: далеч оттук. Конкретно аз никога не стигах по-далеч от общинската граница — когато имах нужда да размисля — или до Нотуден, когато ходех за книги. Никога не ми хрумна сериозно да се врежа с колата в скалата до входа на тунела в края на дългата права отсечка или да повторя катастрофата на родителите ми в Хюкен. Винаги се връщах. Отмятах деня и чаках следващия. Ден, в който щях да видя или да не видя Мари.
По това време започнах да удрям хора.
36
Месеците след смъртта на чичо Бернард тънат в мрак. Поех автосервиза и работех денонощно. Според мен това ме спаси. Работата и сбиванията в Ортюн.
Отклонявах се от програмата само в събота вечер, когато в Ортюн имаше танцови забави. Карл се напиваше и флиртуваше, а аз само чаках някой ревнив нещастник да изгуби самообладание, та да забия юмрук в жалката му мутра и да го поваля на земята. И така — пак и пак, седмица след седмица.
След въпросните съботни вечери се случваше рано-рано сутринта в неделя Карл да легне на долното легло при мен. Махмурлия. Пърдеше. Кикотеше се. И в края на обсъждането на снощните му подвизи Карл често възкликваше: