— Мамка му, хубаво е да имаш батко!
Беше лъжа, но въпреки това ми стопляше сърцето. Защото и двамата си давахме сметка, че сега той играе ролята на по-големия брат.
И през ум не ми е минавало да му призная, че съм влюбен в приятелката му. Не споделих и с чичо Бернард. Нито пък дадох знак на Мари. Срамът от чувствата, които изпитвах, си беше само мой и така щеше да си остане. И татко ли се е чувствал така? Смятал ли е, че мъж с развратни помисли към родния си син, не заслужава да живее? Наистина ли бе подпрял пушката на вратата на хамбара с надеждата аз да свърша работата вместо него? Сякаш го разбирах още по-добре. Това ме плашеше неимоверно и ме караше да се презирам още по-силно.
Не си спомням точно какво си помислих, когато Карл ми съобщи намерението си да учи в университет. Все пак беше съвсем закономерно, не само заради приличния му успех в училище и заради непрактичния му ум, а и защото Мари Ос със сигурност щеше да следва. Най-вероятно двамата щяха да учат в един и същи град. Представях си как живеят в обща квартира в Осло или в Берген, как се прибират заедно в Ус за ваканции и празници, как събират приятели. Как и аз се прикачвам към тях.
После обаче стана случката с Грете и Карл в Ортюн. Грете изклюкари на Мари и внезапно всичко се преобърна с главата надолу.
Карл замина за Минесота, а мен ме налегна чувството, че той офейка от цялата история. От скандала в селото и от Мари Ос. От отговорността за „Опгор“. От мен, по-зависимия от него, отколкото той беше от мен. Без да съм сигурен, допускам още, че Карл пак е започнал да чува писъците от Хюкен.
Така или иначе, след отпътуването му се възцари тишина.
Страховита тишина.
Петролната компания купи автосервиза и парцела и внезапно аз, двайсет и няколко годишно момче, се оказах управител на бензиностанция. Не знам дали шефовете бяха съзрели у мен нещо, което самият аз не забелязвах, но, все едно, работех денонощно. Не защото бях амбициозен — това дойде на по-късен етап. А защото не ми понасяше психически да стоя вкъщи и да слушам писъците от Хюкен и баладите на златоперия дъждосвирец. Птицата търсеше кой да разсее самотата ѝ. Не непременно приятел, просто компания. Всичко това можеше да се замени с работа, оживена обстановка, шум, заетост, които ми даваха възможност да ангажирам ума си с полезни задачи, вместо да предъвквам наум една и съща стара тъпотия.
Избавих се от увлечението си по Мари. Чувствах се като след животоспасяваща операция, по време на която са ми отстранили злокачествен тумор. Моето „оздравяване“ съвпадна с разрива между Мари и Карл и аз, естествено, си давах сметка за това, но гледах да не се замислям много-много по въпроса. Човешката психика е сложно нещо. Съвсем наскоро бях прочел „Преображението“ от Кафка — история за мъж, който, събуждайки се, установява, че се е превърнал в противно насекомо — и проумявах колко голяма е вероятността да попадна на нещо отблъскващо, започна ли да тършувам из подсъзнанието си.
Случваше се да се засека с Рита Вилумсен из селото. Тя младееше, годините не ѝ се отразяваха. Но винаги беше или с компания, или около нас имаше хора, та получавах само стандартна дружелюбна усмивка, каквато си разменят добри познати, и някой и друг въпрос как върви бензиностанцията или как я кара Карл в Щатите.
Един ден я видях навън, до бензиновите колонки. Говореше с Маркус, докато той наливаше бензин в нейния „Сонет“. Обикновено Вилум Вилумсен зареждаше семейните коли с гориво. Маркус беше хубаво момче, скромен и мил, та за миг се усъмних дали не му е хвърлила око. И, странно, но нищо не трепна у мен. Беше ми безразлично дали Рита и Маркус ще започнат връзка. Младежът зави капачката на резервоара. Тъкмо преди да се качи в колата, Рита погледна към сградата на бензиностанцията. Съмнявам се да ме е видяла, но така или иначе вдигна ръка за поздрав. На свой ред ѝ махнах. Маркус влезе при мен. На Вилум Вилумсен му открили рак, разбрал от Рита. Но щял да се оправи.
Следващия път видях Рита на традиционното тържество в Ортюн по случай Седемнайсети май, националния празник на Норвегия. Изглеждаше много хубава в народна носия. За пръв път виждах нея и съпруга ѝ хванати за ръце. Вилумсен беше отслабнал или поне вече не беше толкова дебел и ако питате мен, никак не му отиваше. Кожата под брадичката му висеше отпусната като на гущер. Но когато с Рита си говореха, всеки се накланяше към другия, за да го чува по-добре, сякаш държеше да попие всяка негова дума. Усмихваха се един на друг, кимаха си, гледаха се в очите. Изглежда, ракът бе изиграл ролята на прозрение, на пробуждане. Или пък Рита бе открила, че с годините е обикнала този мъж, който я боготвореше. А и кой знае, Вилумсен едва ли е бил толкова сляп, за колкото го вземах. Така или иначе, разбрах, че помахването при бензиновите колонки е било окончателно сбогуване. Не страдах. Двамата се бяхме сближили през период, когато и тя, и аз се нуждаехме от това. Рядко подобни афери завършват щастливо, но когато видях съпрузите Вилумсен заедно, прецених, че връзката ми с Рита Вилумсен е донякъде именно щастливо завършила афера.