В този момент, в тази светлина, от този ъгъл тя ми се стори по-красива, отколкото ми бе изглеждала дотогава. Не толкова красива, че да се влюбя в нея: така и не се влюбих в Уни Холм-Йенсен, а в продължение на пет години и тя не беше влюбена в мен. Ала там, в колата, тя беше красива по начин, който те подтиква да продължиш да я гледаш. Нищо не ми пречеше да го направя. Очите ѝ бяха вперени в пътя, тя не пускаше волана. И аз разбрах, че мога да разчитам на тази жена.
Едва след като се срещнахме два пъти по средата, тоест в Нотуден, и пихме кафе, на третия път си взехме стая в хотел „Братрайн“. Уни ми каза, че ми била хвърлила око още по време на служебния банкет в Осло.
— Ти и Пия се харесахте — погледна ме тя изпитателно.
— Да.
— Но аз те харесах повече. И знаех, че и ти ще ме предпочетеш.
— Защо?
— Защото ти и аз сме еднакви, а същото не важи за теб и Пия. И защото разстоянието до Нотуден е по-кратко.
Разсмях се.
— Според теб съм те предпочел, защото пътят до Нотуден е по-кратък, отколкото до Осло?
— Човешките симпатии се предопределят от практически съображения.
Пак се разсмях, а тя се усмихна. Едва-едва.
Уни ми сподели, че не е много нещастна в брака си.
— Той е свестен мъж и добър баща. Но не ме докосва. — Тялото ѝ беше слабо и твърдо като на кльощаво момче. Тренираше по малко, тичаше и вдигаше тежести. — Всички имаме нужда от докосване.
Уни не се тревожеше особено за реакцията на съпруга си, ако я хване, че му кръшка. Щял да ѝ прости. Повече се притесняваше за децата.
— Устроила съм им спокоен, уютен дом. Не мога да съсипя това усещане. Децата ми винаги ще стоят на първо място, преди личното ми щастие. Часовете с теб ми харесват, но ако моята връзка поражда дори слабо безпокойство и тревога у децата ми, ще се откажа от теб на секундата. Разбираш ли?
Въпросът дойде с внезапна ултимативност, с каквато, след като си свалил забавно мобилно приложение, пред теб рязко изскача недвусмислено сериозен, едва ли не заплашителен формуляр — не приемеш ли условията, няма да преминеш към развлекателната част.
Един ден ѝ описах хипотетична ситуация: ако застреляш мен и съпруга си, шансовете децата ти да оцелеят ще се увеличат с четирийсет процента. Ще ни застреляш ли? Счетоводителският ѝ ум се нуждаеше от няколко секунди, преди да отговори:
— Да.
— А при трийсет процента?
— Пак да.
— При двайсет?
— Не.
У Уни ми харесваше най-много, че знам що за човек имам насреща си.
37
Карл ми изпращаше имейли и снимки от университета. Съдейки по тях, се чувстваше добре. Бели усмивки и приятели, които сякаш го бяха познавали цял живот. Открай време Карл умееше да се адаптира. „Хвърлиш ли това хлапе в морето, преди да се е намокрил, ще му пораснат хриле“ — казваше навремето мама. Спомням си, че в края на онова лято, когато си доведе приятел на гости през ваканцията, Карл се научи да говори на столично наречие. Сега пък в имейлите му се появяваха все повече американски изрази, дори повече, отколкото използваше татко. Сякаш норвежкият бавно, но сигурно изветряваше. А може би Карл искаше тъкмо това. Да увие в пластове забрава и разстояние всичко, случило се в Ус. Когато ме чу вместо багажник да използвам английската дума „trunk“, новият лекар Стенли Спин ми разказа нещо за забравата.
— От Вест-Агдер, където израснах, цели селища емигрираха в Америка. Част от емигрантите се върнаха. И какво, мислиш, се оказа? Онези от тях, които бяха забравили майчиния си норвежки език, бяха забравили и почти всичко за родината си. Езикът, един вид, поддържа спомените живи.
През дните след нашия разговор се заиграх с идеята да науча нов език, да престана да говоря на норвежки и да видя дали ще помогне. Защото ме измъчваха не само писъците от Хюкен. Със спускането на тишината чувах и слабо мълвене, сякаш долу мъртъвците си говореха. Крояха нещо. Подъл заговор.
В едно писмо Карл ми се оплака, че парите не му стигат. Скъсали го на няколко изпита и му спрели стипендията. Изпратих му пари. Не беше проблем. Вземах добра заплата, харчех скромно, дори бях заделил малка сума.
На следващата година повишиха университетските такси и разходите на Карл се увеличиха. През зимата си спретнах стаичка в затворения сервиз. Така пестях от ток и бензин. Опитах да дам „Опгор“ под наем, но без успех. Предложих на Уни да се срещаме не в хотел „Братрайн“, а в по-евтиния „Нотуден“. Тя ме попита да не съм закъсал с парите и за пореден път настоя да си делим наема на стаята. Отказах. В крайна сметка продължихме да се срещаме в „Братрайн“. При следващата ни среща обаче Уни ми каза, че се поровила тук-там. Получавал съм бил по-ниска заплата от управители на бензиностанции, по-малки от моята.