Позвъних в централния офис и след няколко прехвърляния от кабинет на кабинета ме свързаха с началник, от когото, стана ми ясно, зависеше повишението на заплатите.
— Пия Сюсе — обади се бодър глас в слушалката.
Затворих.
Преди последния семестър — или поне по думите на Карл — той ми се обади посред нощ. Трябвали му двеста хиляди норвежки крони. Разчитал от Норвежката общност в Минеаполис да му отпуснат стипендия, но оттам го отрязали, а от университета искали да внесе таксата до девет часа утре, иначе щели да му прекъснат студентските права, а така губел право да се яви на финалните изпити. Без тях цялото следване отивало на вятъра.
— В бизнес администрацията е важно не какво можеш, а какво мислят хората, че можеш, Рой. А хората вярват само на удостоверения за издържани изпити и на дипломи.
— Наистина ли таксите скочиха двойно от постъпването ти в университета? — попитах.
— Страшно… unfortunate, наистина. Съжалявам, задето пак те муфтя, но преди два месеца председателят на Норвежката общност ме увери, че почти сигурно ще ми отпуснат стипендия.
На сутринта стоях пред банката и чаках да отворят. Управителят ме изслуша. Поисках кредит от 200 000 крони срещу ипотека върху „Опгор“.
— Карл е съсобственик на имението и на околните площи и за целта ни е нужен и неговият подпис — отбеляза банкерът, мъж с папийонка и очи на санбернарско куче. — Обработването и придвижването на документацията отнема два дни. Доколкото обаче разбирам, парите ти трябват още днес. От централния офис ми дадоха картбланш да ти отпусна 100 000 срещу честната ти дума.
— Без ипотека?
— Ние имаме доверие на жителите на това село, Рой.
— Трябват ми 200 000.
— Толкова много не мога да ти издействам — усмихна се той и очите му добиха още по-печален вид.
— В девет местно време ще прекъснат студентските права на Карл. Това е четири следобед при нас.
— За пръв път чувам за университет, който прилага толкова безкомпромисни правила. — Управителят почеса опакото на дланта си. — Но щом казваш, сигурно е така… — Той чешеше ли, чешеше ръката си.
— И…? — попитах нетърпеливо и си погледнах часовника. Оставаха шест часа и половина.
— Не си го чул от мен, но не е зле да поговориш с Вилумсен.
Изгледах управителя на банката. Значи истина били приказките из селото, че Вилумсен дава заеми на частни лица. Без гаранция и с кожодерска лихва. Тоест, без друга гаранция, освен всеизвестния факт, че Вилумсен по един или друг начин, рано или късно ще си прибере дължимото. Ако пък възникнели затруднения, викал — според слуховете — силовак от Дания да му свърши работата. Ерик Нерел, например, беше взел от Вилумсен назаем неголяма сума, за да купи „Свободно падане“. По думите на длъжника обаче никой не бил прилагал силови методи спрямо него. Тъкмо обратното, Ерик твърдеше, че Вилумсен проявил търпение и изчакал, а когато Ерик го помолил за отсрочка, Вилумсен отговорил: „Докато лихвата тече, ще мирувам, Нерел. Защото лихвата върху лихвите е раят на земята.“
И така, подкарах към „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“. Не очаквах Рита да е там. Тя ненавиждаше това място. Вилумсен ме прие в кабинета си. Над бюрото висеше препарирана глава на благороден елен. Все едно бе пробил стената с рогата си и оглеждаше учудено обстановката. Вилумсен седеше под еленската глава, облегнат назад на стола, а двойната му гуша се гънеше върху яката на ризата. Беше сплел малките си дебели пръсти над гърдите. Само от време на време вдигаше дясната си ръка, за да изтръска пепелта от пурата си. Наклони глава настрани и ме огледа преценяващо. На това май му викат кредитна оценка, съобразих.
— Лихва два процента — отсече той, след като му изложих проблема си и с какъв срок разполагам. — Начислява се всеки месец. Готов съм още сега да се обадя в банката да преведат парите.
Извадих кутийката си с тютюн и пъхнах пликче под устната си, докато пресмятах на ум.
— Става повече от двайсет и пет процента годишно.
— Момчето умее да смята. — Вилумсен извади пурата от устата си. — Метнал си се на баща си.