На излизане от църковната служба Стенли Спин дойде при мен и ме покани на закуска на двайсет и шести декември. Щяло да има и други гости. Беше малко изненадващо и в последния момент, така да се каже, та се досетих: някой току-що му е подшушнал, че бедничкият Рой Опгор кисне в автосервиза на Коледа сам като кукувица. Стенли беше добър човек. Отказах му с обяснението, че по празниците ще работя, защото другите ми служители ще почиват, каквато впрочем си беше и самата истина. Той сложи ръка на рамото ми. Добър човек си, каза ми. Стенли Спин определено не беше познавач на човешката природа. И така, сбогувах се учтиво и забързах, за да настигна Вилумсен и Рита, които крачеха към паркинга. Вилумсен отново се бе раздул до предишните си габарити. Рита изглеждаше добре, с румени страни, сгушена в топлия си кожух. А аз, коцкарът, току-що наречен добър човек, хванах протегнатите наденички на Вилумсен — които, за щастие, бяха облечени в ръкавица — и пожелах на него и на съпругата му Весела Коледа.
— Честита Коледа — отвърна Рита.
Аз, разбира се, си спомнях поученията ѝ, че в изисканите домове „Весела Коледа“ се пожелава до Бъдни вечер, а след това, от първия ден на Коледа до новогодишната нощ, се поздравява с „Честита Коледа“. Но ако Вилумсен чуеше един прост селянин да владее подобни тънкости, щеше да се усъмни. Затова се усмихнах и кимнах, все едно съм пропуснал забележката покрай ушите си. Добър човек, ама друг път.
— Исках само да благодаря за заема — подадох на Вилумсен обикновен бял плик.
— Ами? — Той го претегли в длан и ме погледна.
— Снощи преведох сумата на вашата сметка. Това е разпечатката.
— Лихвите текат до първия работен ден — уточни той. — Остават още три дни, Рой.
— Съобразил съм се. Плюс още малко отгоре.
Той кимна бавно.
— Чувството е приятно, нали? Да си изплатиш дълга.
Хем разбрах, хем не разбрах какво има предвид. Думите му бяха ясни, но не и дали в тях е вложил подтекст.
Предстояло ми било да разбера преди края на календарната година.
38
По време на кратката среща със семейство Вилумсен пред църквата на двайсет и пети декември поведението на Рита — движенията ѝ, погледът, мимиката — не издадоха нищичко. Биваше си я. Срещата обаче явно бе събудила нещо у нея. И то се бе оказало достатъчно тя да забрави каквото е по-добре да забрави, и да си спомни каквото си струва да си спомни. Три дни по-късно, в първия работен ден след празниците, получих от нея есемес.
„Хижата. Вдругиден. В 12:00.“
Съобщението беше в добре познатия ми лаконичен, делови стил и аз усетих как по тялото ми премина тръпка, а слюнката ми потече като при кучето на Павлов. Казват му условен рефлекс.
Проведох кратка и разгорещена дискусия със себе си дали да се отзова на поканата на Рита. Разумният Рой претърпя съкрушителна загуба. Бях забравил защо скъсването с Рита ми донесе облекчение, ала си спомнях съвместните ни изпълнения в цялото богатство на сладострастните им детайли.
В дванайсет без пет се намирах на горска полянка, откъдето се откриваше гледка към хижата на Вилумсен. Виждах „Сонет“-а, паркиран на чакълестата пътека, и изминах целия път до хижата с ерекция. Тази година снегът се позабави, но беше стегнал сух студ, слънцето се показваше само от време на време, а въздухът беше мразовит и приятен за дишане. От комина на хижата се виеше дим, завесите пред прозореца на дневната висяха спуснати. Обикновено Рита не ги спускаше и при мисълта, че ми е подготвила изненада, че може би се е излегнала в съблазнителна поза пред камината и за по-голям ефект е приглушила светлината, ме полазиха сладостни тръпки. Прекосих открития терен и застанах пред вратата. Стоеше открехната. Досега винаги я бях заварвал затворена, а понякога — дори заключена, та се налагаше да се протегна на пръсти и да взема резервния ключ от горната част на рамката. Предположих, че я възбужда усещането как ще се промъкна тайно, като крадец. Сигурно затова онзи път, когато мъжът ѝ отсъстваше, ми даде ключа за вратата на мазето. Още пазех този ключ и понякога си фантазирах как го използвам. И така, отворих широко вратата и пристъпих в полумрака.
Мигом усетих, че има нещо гнило.
Подсказа ми го миризмата.
Освен ако Рита не бе започнала да пуши пури.
И още преди очите ми да привикнат към сумрака, знаех чий е силуетът във фотьойла насред стаята и обърнат към мен.
— Добре, че дойде. — От дружелюбния тон на Вилумсен ме побиха студени тръпки.