— Глупости.
— Нашето село ще даде принос към статистиката, ако включим в тази бройка моя баща, ленсман Улсен и теб.
— Мен?
— Дните между Коледа и Нова година. Мъж, въоръжен с пушката си, тръгва сам към хижата си, без да се обади на никого. Намират го в дневната с пушката до него. По-класическо самоубийство — здраве му кажи. А, да. Освен това почвата е замръзнала. Няма следи към или от хижата.
Вдигнах пушката. Видях как той преглътна.
— Имам рак — промълви задавено.
— Имаше рак — поправих го. — Sorry, но вече си излекуван.
— Мамка му — простена плачливо той.
Пръстът ми легна на спусъка. По челото му изби пот и той се разтрепери неконтролируемо.
— Кажи си последната молитва — прошепнах. Зачаках. Той изхлипа. Изпод мечата козина се образува локвичка. — Е, разбира се, има и още един вариант.
Вилумсен зина и пак си затвори устата.
Наведох пушката.
— Да се споразумеем да не се убиваме — уточних. — И да поемем риска да се осланяме един на друг.
— К-какво?
— Току-що ти доказах дълбоката си убеденост, че ще осъзнаеш колко безпредметно е да ме убиваш. Сигурен съм в това до степен да се откажа от златна възможност да ти видя сметката. Нарича се сляпо доверие, Вилумсен. Доверието е доброкачествена, заразна болест. Ако ти не ме убиеш, и аз няма да те убия. Е, какво ще кажеш, Вилумсен? Навит ли си? Договорихме ли се?
Вилумсен се навъси. Кимна някак колебливо.
— Добре. Благодаря, че ми услужи. — Подадох му пушката.
Той премига и впери невярващ поглед в мен. Не посегна да я вземе, сякаш надушваше капан. Подпрях пушката на стената.
— Ясно ти е, че а-а-аз… — Той изхрачи сополи, сълзи и слуз от гърлото си. — … че в такъв момент ще се съглася на всичко. Как да те убедя да ми се довериш?
Замислих се.
— Това е напълно достатъчно — протегнах му десница.
39
През първия ден от Новата година заваля сняг и се задържа до края на април. По Великден пътното движение в района се оживи, все повече хора идваха в хижите си и бензиностанцията постави нов рекорд в дневния оборот. През Новата година ни удостоиха с приз за най-добра бензиностанция в областта. С две думи, бизнесът вървеше отлично.
После обаче излезе докладът за разширяването на пътната мрежа, който заключаваше, че е наложително да се построи тунел, а главният път — да се пренасочи извън Ус.
— Дотогава има много време — утеши ме Вос Гилберт, наследникът на Ос в партията.
Сигурно, но до следващите общински избори не оставаше толкова много, а неговата партия щеше да ги изгуби. Защото, щом с едно драсване на химикалката зачеркват цяло село от картата на Норвегия, значи някой от общинската управа не е отстоявал достатъчно ревностно интересите на хората.
Проведох няколко срещи с шефовете в централата и единодушно заключихме, че ни остава само да доим кравата, докато я имаме. А после: преустройство, свиване на дейността, разбирайте: съкращаване на персонала. В днешно време имало нужда от малки бензиностанции. Ако пък се стигнело до затваряне на бензиностанцията, не се тревожи, казаха.
— Вратата ни винаги ще е отворена за теб, Рой — увери ме Пия Сюсе. — Ако ти се прииска да пробваш нещо ново, просто звънни един телефон. Имаш ми номера.
Дадох още газ, така да се каже. Работех повече от всякога. Не ми пречеше, обичам да работя. Поставих си цел. Да се сдобия със собствена бензиностанция.
Един ден Дан Кране влезе при мен в бензиностанцията. Тъкмо почиствах кафемашината. Попита може ли да ми зададе няколко въпроса във връзка с материал за Карл, който подготвяли.
— Справял се много добре в Щатите — подхвърли Дан Кране.
— Аха — продължих да чистя. — И какво, хвалебствена статия ли ще пишеш?
— Е, нашата задача, на журналистите, е да отразяваме и двете гледни точки.
— А не всички гледни точки?
— Я виж ти, изразяваш се по-добре от вестникарски редактор — отбеляза Дан Кране със стегната усмивка.
Не го харесвах. Но, от друга страна, аз не харесвам много хора, та едва ли има смисъл да се отдава значение конкретно на отношението ми към него. Когато той дойде в селото, много ми напомняше на английските сетери, които хижарите возят в джиповете си — кльощави, свръхенергични, но дружелюбни кучета. Дружелюбността на Дан Кране обаче беше хладна. Използваше заучено поведение като средство да постигне по-дългосрочна цел, а аз започнах да проумявам, че Дан Кране всъщност е маратонец. Стратег, който никога не губи търпение на пистата, никога не се отказва, а методично продължава да крета, защото разчита на своята издръжливост и накрая тя ще го изведе до върха. Тази увереност личеше в езика на тялото му, долавяше се в начина му на изразяване, искреше от очите му. Да, днес може да е нищо и никакъв редактор на незнайно списание, но някой ден ще се издигне. Защото е призван за велики дела, както се казва. Дан Кране подаде молба за членство в партията на Ос, но макар местният вестник в Ус да беше обявен официално за печатен орган на Работническата партия, вътрешният редакционен правилник забраняваше на редактора да заема какъвто и да било пост в политическа партия, защото това би хвърлило съмнение върху неговата безпристрастност. Освен това в момента Кране, баща на две малки деца, беше страшно зает, та най-вероятно нямаше да се яви на следващите местни избори, а може би и на по-следващите. Или и на по-по-следващите. Но определено беше въпрос само на време мършавата ръчичка на Дан Кране да докопа дървеното чукче на областния управител.