— Благодарение на склонността на брат ти да поема рискове той изкара добри пари от инвестицията в онзи търговски център още като студент. — Кране извади бележник и химикалка от джоба на якето си „Jack Wolfskin“. — И ти ли участва в нея?
— Не знам за какво говориш.
— Не знаеш ли? Аз пък разбрах, че си финансирал покупката на акции с двеста хиляди.
Надявах се да не е видял тръпката, която премина през мен.
— Кой ти го каза?
Той пак се усмихна стегнато, сякаш се опасяваше да не би широкото разтегляне на устните да му причини болка.
— Дори в местната преса ние, журналистите, не издаваме източниците си.
От шефа на банката ли беше разбрал? Или от Вилумсен? Или от друг банков служител? Някой, който е проследил пътя на парите, както се казва.
— Без коментар — отсякох.
Кране си записа с тих смях.
— Наистина ли искаш във вестника да излезе отпечатано това, Рой?
— Кое?
— Без коментар. Така отговарят големите политици и знаменитостите в града, когато ги хванат натясно. Рискуваш подобна реплика от твоите уста да остави малко странно впечатление у читателите.
— Впечатлението у читателите го създаваш най-вече ти.
Кране поклати с усмивка тясната си, ръбеста, гладкокоса глава.
— Отпечатвам само думите на моите събеседници, Рой.
— Ами направи го тогава. Запиши този разговор, дума по дума. Включително егоистичния си съвет за „без коментар“.
— Обичайно интервютата се редактират, за да изведем най-същественото на преден план.
— А кое е най-същественото, определяш ти. Следователно ти формираш читателското мнение.
Кране въздъхна.
— По враждебното ти отношение съдя, че не желаеш вашето участие — твоето и на Карл — да бъде публично огласено.
— Питай Карл — отвърнах и включих кафемашината. — Едно кафе?
— Да, ако обичаш. Сигурно ще откажеш коментар и относно факта, че Карл току-що е преместил дейността си в Канада, защото компанията му в САЩ е станала обект на разследване на Комисията по ценни книжа по подозрения в схема за манипулиране на борсови котировки.
— Искам да коментирам друг въпрос. — Подадох му картонена чашка с кафе. — А именно че ти пишеш статия за бившето гадже на твоята съпруга. Имаш ли желание да поместиш този мой коментар?
Кране въздъхна тежко, прибра бележника в якето си и сръбна от кафето.
— Ако местен вестник в село като нашето се въздържа да помества материали за хора, познати на редколегията, няма да напишем нито една статия.
— Да разбирам ли, че под статията ще упоменеш този факт? Че съпругата на автора на материала е минала през леглото на Карл Опгор.
Видях как в очите на маратонеца засвяткаха мълнии. Над дългосрочната стратегия надвисна опасност. Състезателят беше на крачка да каже или направи нещо в разрез с крайната цел.
Жена, която, впрочем, пожела да мине и през леглото на брата на Карл, Рой. Само че той не се възползва от предложението ѝ.
Последното си го спестих. Не го казах, разбира се. Просто се заиграх с мисълта дали, ако го бях изтърсил, Дан Кране щеше да излезе от релси.
— Благодаря ти за отделеното време. — Кране вдигна ципа на непромокаемото си яке.
— И аз ти благодаря. Двайсет крони, ако обичаш.
Той погледна чашката с кафето, после мен. Пробвах да изимитирам стегнатата му усмивка.
Във вестника отпечатаха статия за Карл Абел Опгор, момче от нашето село, преуспяло отвъд океана. Бе подписана с псевдоним от журналист на свободна практика.
След разговора с него се прибрах в „Опгор“ и после излязох да потичам навън. Предпазливо огледах няколко гнезда, влязох в хамбара и в продължение на половин час блъсках старата боксова круша. После се качих и си взех душ в новата баня. Стоях с насапунисана коса и пресметнах, че парите от Карл стигнаха не само за баня и за изолация, но и за нови прозорци. Подложих лице под топлата струя, оставих я да отмие изминалия ден. Предстоеше нов. Бях влязъл в ритъм. Имах и цел, и стратегия. Не ламтях за висок административен пост, исках просто да си имам собствена бензиностанция. Ала въпреки скромните си амбиции започнах на свой ред да се превръщам в маратонец.