Добре, да предположим, че няма желание да шофира по тъмно. Или иска да изпие чаша вино по време на вечерята с клиента. Или просто е решила да нощува в хотел за разнообразие. Или дори се нуждае да си почине за малко от Карл. Това ли се опитваше да ми каже с този завоалиран есемес? Не, не! Съобщението си беше съвсем обикновено, удобен повод да възобнови нормалната комуникация със своя девер след излагацията с обяснението му в любов.
Отговорих ѝ още същата вечер.
Здравей! Да, много време мина. „Братрайн“ е екстра. Хубава гледка.
Всяко изречение, разбира се, беше най-старателно премислено. Едва се сдържах да не ѝ задам въпрос от типа „как я караш“ или нещо подобно, което да плаче за по-задълбочен разговор. Забраних си. Моят есемес трябваше да звучи като ехо от нейния. И нищо повече. Получих отговор след час.
Благодаря за помощта, Рой. Прегръдки оттук.
От това съобщение не можеше да се извлече никаква информация. Не ѝ бях оставил кой знае колко голям избор. Беше принудена да се придържа към стила на пестеливия ми, сдържан отговор. Пак се върнах на първия ѝ есемес. Съдържаше ли покана за среща в Нотуден?
През следващите два дни се изтормозих здравата. Дори преброих думите в разменените есемеси. Първият ѝ есемес съдържаше 24 думи, аз бях отговорил с 12, а тя, на свой ред — с 6. Случайно ли всеки следващ есемес съдържаше два пъти по-малко думи от предходния? Трябваше ли сега аз да ѝ изпратя съобщение с три думи и да проверя дали тя ще ми отговори с една дума и половина? Хаха.
Направо се побърквах.
И ѝ писах:
Тогава приятно пътуване.
Докато се въртях в леглото, получих отговор.
Благодаря. Х.
Ето ти дума и половина. Аз, разбира се, знаех, че символът Х означава целувка. Каква целувка обаче? През целия следващ ден издирвах информация в нета. Така и не открих категоричен отговор. Някои свързваха символа със запечатването на писма и документи през Средновековието: с Х и целувка отгоре. Според други Х, препратка към името „Христос“, символизирало религиозна, благославяща целувка. Но най ми допада обяснението, че Х чисто визуално наподобява слетите устни на двама души.
Слетите устни на двама души.
Това ли беше имала предвид Шанън?
Не, по дяволите, невъзможно!
Преди да се усетя, погледнах календара и започнах да броя дните до 3 септември.
След малко Лоте подаде глава от вратата, за да съобщи, че дисплеят на четвъртата колонка угаснал, и ме попита какво прави календарът ми на пода.
Една вечер отидох на бар в Кристиансан. По някое време станах да си вървя и точно тогава към мен се приближи жена.
— Вече си тръгваш?
— Май да.
Загледах се в нея. Би било пресилено да се каже, че е красива. Навярно някога е била. Красива — не, но все пак такива момичета привличат вниманието на момчетата в класа първи. Била е доволно напориста, устата и заядлива. Многообещаваща, както се казва. И навярно е спазила обещанието си прекалено бързо, дала им е каквото са искали, преди да го заслужат. Надявала се е да получи нещо насреща. Оттогава са се случили много неща и вероятно сега ѝ се искаше да не са се случвали — и постъпките ѝ, и причиненото ѝ.
Тази вечер беше на градус и си търсеше мъж, който дълбоко в себе си знае, че ще се превърне в поредното ѝ разочарование. Но ако престанеш да се надяваш, какво ти остава?
Купих ѝ бира. Представих се — казах ѝ, че не съм женен, къде работя и къде живея. После започнах да я разпитвам и я оставих да говори, да попържа всички мъже, съсипали живота ѝ. Казваше се Вигдис. Преди работела в оранжерия, понастоящем била в болнични. Имала две деца от различни мъже. Тази седмица и двете били при бащите си. Преди месец изхвърлила последния си приятел. Предположих, че синината на челото ѝ е оттогава. Сега натиреният любовник обикалял нощем около къщата ѝ с колата си, за да провери дали не е с друг мъж. Затова било най-добре да отидем у нас.
Обмислих предложението ѝ. Кожата ѝ не беше достатъчно бледа, а тялото ѝ беше прекалено едро. Дори да затворех очи, режещият ѝ глас — вече ми стана ясно, че не замлъква задълго — щеше да развали илюзията.
— Благодаря, но утре съм на работа — отказах учтиво. — Друг път.
Устата ѝ се сгърчи в грозна гримаса.
— Само не си въобразявай, че си, видиш ли, якият пич.
— Не съм си го и помислял — пресуших чашата и си тръгнах.
На улицата чух зад гърба си потракване на токчета по асфалта. Знаех, че е тя. Вигдис ме улови под ръка и издуха в лицето ми дима от запалената си цигара.