Паркирах в центъра и тръгнах да обхождам улиците в търсене на Шанън. През детството ни Нотуден ни изглеждаше огромен, чужд и едва ли не заплашителен. Сега — навярно защото бях прекарал толкова много време в Кристиансан — Нотуден изглеждаше странно малък и провинциален.
Оглеждах се усилено за кадилака, макар да ми се струваше по-вероятно да е наела кола от Вилумсен. Надничах в кафенетата и ресторантите, покрай които минавах. Поех към езерото, подминах киното. Накрая влязох в малко кафене, поръчах си кафе без мляко, седнах срещу вратата и се заех да прелиствам вестници.
В Нотуден няма много заведения и по-вероятно беше Шанън да ме намери, отколкото обратното. Щеше да влезе, аз да вдигна глава, погледите ни да се срещнат и очите ѝ да ми кажат, че е излишно да ѝ пробутвам предварително скалъпената за оправдание история: дошъл съм в Нотуден да разгледам обявена за продан бензиностанция; помня, че тя е щяла да идва в Нотуден, но не и че ще идва точно днес! Ако не е заета със срещи цял ден, защо да не пийнем по едно след вечеря? Или дори да вечеряме заедно, стига тя да няма други планове?
Вратата се отвори. Погледът ми сепнато подскочи натам. Влязоха няколко оживено бъбрещи младежи. След тях се появи още една тийнейджърска компания. Явно учебният ден беше приключил. При третото отваряне на вратата видях лицето ѝ. Изглеждаше променена, много по-различна от каквато я помнех. Сега лицето ѝ изразяваше откритост. Тя не ме забеляза и аз можех да я наблюдавам необезпокоявано иззад вестника. Седеше и слушаше момчето, с което влезе. Не се усмихваше, не се смееше. Все още се долавяше известна бдителност, стремеж да прикрие болезнената си чувствителност. Но въпреки това ми се стори, че между нея и момчето има нещо специално, немислим контакт, ако не си допуснал някого близо до себе си. Погледът ѝ зашари из помещението, спря върху мен и за миг застина.
Нямам представа дали бащата на Наталие, тенекеджията Му, ѝ е обяснил защо я записва в гимназията в Нотуден. Нито как е обяснил синините, получени в кухнята им. Най-вероятно Наталие не знаеше, че имам пръст и в едното, и в другото. Но ако все пак дойдеше при мен и ме попиташе защо съм го направил, какво щях да ѝ отговоря? Че съм се намесил, тласкан от чувство на вина, задето не съм успял да направя същото за родния ми брат. Че замалко да превърна баща ѝ в инвалид, защото за мен той е представлявал боксова круша с лицето на моя баща. Че цялата работа е заради мен и моето семейство, не заради нейното.
Погледът на Наталие се плъзна нататък. Едва ли ме позна. Не, беше ме познала, разбира се. Но макар да не знаеше, че съм заплашил баща ѝ със смърт, навярно предпочиташе да се престори, че не познава човека, продавал ѝ таблетки „антибебе“, особено сега, когато ѝ се удаваше шанс да бъде различна от онова прегърбено, свито момиче, което беше в Ус.
Тя беше напът да спре да чува какво ѝ говори момчето. Обърна се към прозореца, с лице, отвърнато от мен.
Станах и си тръгнах. Отчасти за да не я смущавам с присъствието си. Отчасти защото предпочитах никой от Ус да не става свидетел на евентуалната ми среща с Шанън.
В пет часа вече бях обиколил всички заведения в Нотуден с изключение на ресторанта в хотел „Братрайн“, който, предполагах, нямаше да отвори преди шест вечерта.
Слязох от колата, прекосих паркинга и на път към входа изпитах същия онзи трепетен гъдел в стомаха, какъвто изпитвах и преди срещите ми с Уни. Но навярно лигите ми потекоха заради проговорилия у мен рефлекс, формулиран от Павлов, защото в следващия миг безпокойство измести вълнението. Какво, по дяволите, правех тук? Ако се бях хвърлил от моста, щеше да е по-добре. Метнех ли се незабавно в колата, още имах шансове да го направя преди залез-слънце. Аз обаче продължих. Влязох в рецепцията, съвсем същата като в деня преди близо десет години, когато за последно бях в този хотел.
Тя седеше в безлюдния ресторант и натискаше клавишите на лаптопа. Беше облечена в тъмносин костюм и бяла блуза. Късата ѝ рижа коса беше сресана на страничен път и закрепена с фиби. Коленете ѝ, обути в тънки чорапи, се притискаха плътно едно в друго под масата. Носеше черни обувки на висок ток.
— Здравей, Шанън.
Вдигна глава и ме погледна. Усмихна се, без да даде признаци на изненада, все едно най-сетне съм се появил на уговорена среща. Свали си очилата — за пръв път я виждах да ги носи. Широко отвореното ѝ око изразяваше радост от нашата среща след продължителната раздяла, радост, която можеше да се изтълкува като проява на сестринска обич. Искрена, но без затаени чувства. Окото с падналия клепач обаче разказваше съвсем друга история. Навяваше ми представа за жена, току-що обърнала се в леглото до теб. Отражението на утринната светлина блести в ириса ѝ, а погледът ѝ все още е мътен от съня и натежал от чувствена любовна нега. Разтърси ме нещо тежко, подобно на горест. Преглътнах с мъка и се отпуснах на стола срещу Шанън.