— Ти си тук. В Нотуден.
Изрече го с въпросителна интонация. Е, явно нямаше да минем съвсем без заобикалки.
— Да. Дойдох да разгледам една бензиностанция, която съм си набелязал.
— Харесваш ли я?
— Много — отговорих, без да я изпускам от поглед. — Точно там е проблемът.
— И защо е проблем?
— Защото собственикът не я продава.
— Ами намери друга.
— Искам тази — поклатих глава.
— И как смяташ да постигнеш целта си?
— Като убедя собственика, че бензиностанцията не е доходоносна за него и рано или късно така или иначе ще я изгуби.
— А ако той планира да изпробва друг подход?
— Сигурно планира, обещава, а може би дори го вярва. Но след известно време всичко пак ще тръгне постарому. Служителите ще го напуснат, бензиностанцията ще изпадне във фалит и така той ще е пропилял още няколко години в безнадеждно начинание.
— Тоест, вземайки бензиностанцията, ти му правиш услуга, това ли казваш?
— Правя услуга на всички ни.
Тя ме погледна. Колебание ли долових по лицето ѝ?
— Кога е твоята бизнес среща? — попитах.
— Мина. Започна в дванайсет. Приключихме преди три.
— Очакваше ли да продължи по-дълго?
— Не.
— Защо тогава си запазила хотелска стая?
Тя ме погледна и сви рамене. Затаих дъх и усетих как получавам ерекция.
— Яла ли си? — попитах.
Тя поклати глава.
— Отварят чак след час. Искаш ли да се поразходим?
Тя кимна към високите си токчета.
— И тук е хубаво — съгласих се.
— Знаеш ли кого видях?
— Мен?
— Денис Куори. Кинозвездата. Срещнахме го на твоята бензиностанция. Търсеше подходяща снимачна площадка, спомняш ли си? Според мен е отседнал в моя хотел. Четох, че в момента снимат филм.
— Обичам те — прошепнах, но в същия миг тя хлопна лаптопа ненужно силно и това ѝ позволи да се престори, че не ме е чула. — Разкажи ми с какво се занимаваш в последно време.
— Мисля за теб.
— Ще ми се да не е така.
— И на мен.
Мълчание.
Тя въздъхна тежко.
— Може би това беше грешка — каза.
Беше. Минало време. Ако беше използвала сегашно — това е грешка — би означавало, че мисловният процес по темата все още не е приключил. Но „беше“ сигнализираше за вече взето решение.
— Вероятно да — отвърнах и с ръка дадох знак на сервитьора да не се приближава. Сигурно идваше да предложи да ни донесе нещо от кухнята, въпреки че официално беше затворена.
— Откачалка! — просъска Шанън и шляпна челото си с длан. — Рой?
— Да?
Наведе се напред, сложи малката си ръка върху моята и се вгледа в очите ми.
— Това изобщо не се е случвало. Става ли?
— Разбира се.
— Сбогом — усмихна се кратко, сякаш нещо я болеше, грабна лаптопа, стана и си тръгна.
Затворих очи. Потракването на токчетата ѝ ми напомни за стъпките на Вигдис след мен онази нощ в Кристиансан. Само дето онзи път стъпките се приближаваха. Отворих очи. Не си бях помръднал ръката от масата. Единственото ни докосване, откакто бях влязъл във фоайето, продължаваше да пари по кожата ми, както боцкането, което усещаш след много горещ душ.
Отидох до рецепцията. Висок слаб администратор в червено сако ми се усмихна.
— Добър ден, господин Опгор, радвам се да ви видя.
— Здравей, Ралф — застанах пред гишето.
— Видях ви да влизате, господин Опгор, и си позволих да запазя на ваше име последната ни свободна стая. — Администраторът посочи екрана пред себе си. — Щеше да е доста неприятно някой да ви я отмъкне в последната минута, нали?
— Благодаря, Ралф. Да те питам: в коя стая е настанена Шанън Опгор? Или Шанън Алейн?
— В 333-та — отвърна администраторът, демонстративно избягвайки дори да погледне екрана.
— Благодаря.
Бутнах вратата на стая 333. Шанън беше приключила със събирането на багажа в сака си и сега се мъчеше да дръпне ципа. Процеди няколко думи, най-вероятно на баджански английски, притисна сака от двете страни, опита отново. Оставих вратата открехната и влязох. Застанах зад Шанън. Тя се предаде. Закри лицето си с длани. Раменете ѝ се разтресоха. Прегърнах я и усетих как конвулсиите на беззвучния ѝ плач обхванаха и моето тяло.