Но предстоеше нещо различно — бях убеден. Любене, което не е двубой, не е просто сливане на две тела, а единение на две души. Знам колко изтъркано звучи, но не се сещам за друг начин да го изразя. Ние бяхме две шибани души и аз се чувствах у дома си. Тя беше моята следа и аз я бях намерил. И исках единствено да стоя тук и да се въртя в кръг, да се лутам, да се губя, стига да е с нея.
— Ще се разкайваме ли? — попита тя.
— Не знам — отвърнах, но бях сигурен, че аз няма да се разкайвам.
Просто не исках да я плаша, а сто процента щях да го направя, ако ѝ кажех, че я обичам толкова безумно, че не ми пука за нищо друго.
— Имаме само тази нощ — напомни тя.
Спуснахме завесите, за да удължим нощта и да оползотворим до минута наличните часове.
Събуди ме вик на Шанън.
— Успах се!
Измъкна се от леглото, преди да успея да я докосна, и ръката, която прострях след нея, напипа мобилния ѝ телефон върху нощното шкафче. Апаратът изтрещя върху пода. С един замах разтворих завесите, за да видя голото тяло на Шанън, защото, знаех, че предстои продължителен период без тази гледка. Дневната светлина нахлу и аз зърнах за миг гърба ѝ, докато хлътваше в банята.
Втренчих се в телефона, засенчен от леглото. Екранът се беше счупил. Зад затворническа решетка от пукнатини ме гледаше усмихнатото лице на Карл. Едва преглътнах.
Зърнах гърба ѝ само за миг.
Но беше достатъчно.
Легнах в леглото. За последно бях видял толкова разсъблечена от дневната светлина жена, когато Рита Вилумсен стоеше в планинското езеро по бански, с посиняла премръзнала кожа, унизително разголена. Ако досега се бях съмнявал в предположенията си, сега, както се казва, истината получи нагледно потвърждение.
Изясних си какво е имала предвид Шанън с въпроса дали физическата агресия ми е генетично заложена.
46
Карл беше мой брат. В това именно се състоеше проблемът.
Или проблемите.
По-точно: единият проблем беше, че го обичам. Другият — че той бе наследил същите гени като мен. Нямам представа защо преди бях толкова наивен да си мисля, че Карл не носи в себе си същата склонност към физическа агресия като мен и татко. Навярно защото в нашето семейство се смяташе за категорично установено, че Карл се е метнал на мама. Че мама и Карл не биха наранили и муха. Муха — не. Но хора — да.
Станах от леглото и отидох до прозореца. Видях как Шанън претичва през паркинга към кадилака.
Най-вероятно се разкайваше. Най-вероятно не бързаше за конкретен ангажимент, просто се бе събудила и осъзнала, че е допуснала грешка и трябва да се махне час по-скоро оттук.
Преди да излезе, си взе душ, облече се в банята, сигурно се бе и гримирала. Излезе, целуна ме сестрински по челото, промърмори нещо за работна среща в Ос във връзка с хотела, грабна сака и изхвърча навън. Стоповете на кадилака светнаха, когато Шанън, в опит да се включи в движението, замалко не пресече пътя на боклукчийски камион.
Въздухът в хотелската стая все още беше пропит с миризма на секс, парфюм и сън от снощи. Отворих прозореца. Нощес го бях затворил, защото тя крещеше толкова силно, че се побоях някой да не дойде да ни направи забележка, а и защото знаех, че за тази нощ още изобщо не сме приключили. И прогнозите ми се сбъднаха. Всеки път, когато единият от нас се събуждаше, дори съвсем невинно докосване отприщваше нов прилив на страст. Приличаше на неутолим глад.
Когато разтворих завесите, непосредствено преди Шанън да се вмъкне в банята, видях, че по-тъмните участъци по кожата ѝ, които бях взел за естествени потъмнявания, всъщност са синини. Не червени следи и ивици от пламенни ласки, каквито се забелязваха по кожата ѝ след снощните изпълнения — те щяха да се заличат за ден-два. Не. Това бяха белези от силни удари. Кръвонасядания, каквито се задържат с дни и дори със седмици. Ако Карл я беше удрял и по лицето, най-вероятно се бе постарал да не ѝ причини синини, които да не могат да се прикрият с малко грим.
Карл беше набил съпругата си, както навремето видях мама да налага баща ми в коридора на „Гранд Хотел“. Именно този спомен прехвръкна през съзнанието ми, когато след инцидента със Сигмюн Улсен Карл се опита да ме убеди, че падането на ленсмана в Хюкен било злощастен инцидент. Мама. И Карл. Живееш с някого и си въобразяваш, че знаеш всичко за него. Но какво всъщност знаеш? Карл допускаше ли, че съм способен да правя секс с жена му зад гърба му? Едва ли. Отдавна бях разбрал, че ние, хората, си оставаме непознати един за друг. Синините по тялото на Шанън не бяха, разбира се, единствената причина да проумея, че Карл е насилник. По-малкият ми брат беше убиец. Доказваха го простите факти, физичният закон, който гласи, че траекторията на свободно падащите тела е права отвесна линия.