47
Върнах се в Сьорлане. Първите дни непрекъснато очаквах Шанън да звънне, да ми изпрати есемес или имейл, каквото и да е. Подразбираше се, че е редно тя да поеме инициативата, защото от двама ни тя щеше да загуби повече. Или поне аз така си мислех.
Тя обаче мълчеше.
Вече изобщо не се колебаех. Тя съжаляваше. Съжаляваше, разбира се. Беше приказка, фантазия, която посях в съзнанието ѝ с любовното си обяснение, фантазия, която в мир и спокойствие и поради липса на други стимули тя бе развила до нещо фантастично, докато е скучала в Ус. Нещо толкова фантастично, че реалното ми аз, естествено, не е оправдало високите очаквания, които ми е възлагала. Сега, след като спа с мен, тя се бе освободила от натрапчивата фантазия и можеше да се върне към нормалния си живот.
Под въпрос обаче оставаше кога аз ще преболедувам увлечението си. Внушавах си, че моята цел е била да прекарам една нощ с нея, и след като съм я отметнал като постигната в списъка с ангажименти, мога спокойно да продължа напред. И въпреки това всяка сутрин първата ми работа, след като се събудех, беше да си проверя телефона за евентуални съобщения от Шанън.
Тя обаче не се обади никаква.
И аз започнах да спя с други жени.
Внезапно някой сякаш им отвори очите за мен. Все едно в тайно женско сдружение плъзна мълвата, че съм вкарал в леглото жената на брат ми, и ми тръгна име на вървежен пич. И лошата слава е слава, както се казва. Или на челото ми беше изписано, че изобщо не ми пука. Изглежда се превърнах в мълчаливеца с тъжни очи на бара, който, според слуховете, можел да свали всяка с изключение на единствено желаната, и затова грам не му дремело; в мъжа, когото всички жени се опитват да убедят колко греши — има надежда и спасение, има и други свестни жени.
И, да, възползвах се от положението. Играех отредената ми роля. Разправях им историята, но пропусках имената и главно, че моят съперник е родният ми брат. Ако живееха сами, отивахме у тях. Иначе, в краен случай, ги водех в квартирата ми в Сьом. Будех се до непознати жени и се обръщах, за да проверя телефона си за нови съобщения.
Но положението определено се подобри. През някои дни минаваха часове, без да мисля за нея. Маларията, разправят, се причинявала от паразит, който понякога не можеш да изчистиш от кръвта си с години. Разчитах, че стига да страня и да не виждам Шанън, ще я преболедувам за две, максимум за три години.
През декември Пия Сюсе ми се обади по телефона и ми съобщи, че нашата бензиностанция се наредила на шесто място в класацията на бензиностанциите от веригата в Сьорлане. По такива въпроси обаче звънеше не началникът на отдел „Кадри“, а директорът по продажбите Гюс Мюре. Явно Пия искаше още нещо.
— Държим да продължиш да управляваш бензиностанцията и след като изтече договорът ти догодина. Изключително сме доволни от теб и ще ти предложим нови, по-добри условия. Разчитаме да издигнеш бензиностанцията още по-нагоре в класацията.
Това напълно съвпадаше с моите планове. Погледнах през прозореца на офиса ми. Равнинен пейзаж, високи бизнес сгради, магистрала с пътни детелини — копие на детската автомобилна писта на пода в офиса на Вилумсен, където хлапетата си играеха, докато татковците си избираха коли. Готов съм да се обзаложа, че голяма част от продажбите в автоборсата са осъществени именно благодарение на деца, изврънкали баща си да ги заведе да си поиграят.
— Нека помисля — отговорих, благодарих и затворих.
Загледах се в мъглата над гората до зоопарка. Дърветата, представете си, още имаха зелени листа. Откакто дойдох тук преди четиринайсет месеца, не бях видял да прехвръкне и една снежинка. Казват, че тук, в Сьорлане, така и не настъпвала истинска зима. Само зачестявал неприятният пиклив дъжд, а той всъщност не е и дъжд, а по-скоро нещо влажно във въздуха — просто си стои на същото място, защото не може да реши ще се издига ли, или ще се спуска. Точно както живакът в термометъра ден след ден стои на шест градуса. Взирах се в мъглата, притиснала с тежката си пелена още по-ниско околния пейзаж, за да размие очертанията му. Зиме над Сьорлане се настанява застинал в пространството слаб дъжд. И когато телефонът звънна и аз чух гласа на Карл, в продължение на две секунди закопнях — о, как закопнях! — за ледените, смразяващи вихри, за снежните виелици, които навяват в лицето ти снежинки, остри като песъчинки.