През нощта пак сънувах как падам. Стоя на ръба на Хюкен и слушам как мама и татко ме викат, викат ме при себе си. Надвесвам се над ръба, както, според разказа на Карл, старият ленсман се бил надвесил и полетял към пропастта, преди изпод краката му да се отрони камък. Не виждам предницата на колата, защото се намира близо до скалата. Върху капака на багажника обаче съзирам два огромни гарвана. Литват и се устремяват към мен. Приближават се… О, Боже! Ами те са с лицата на Карл и Шанън. Прехвърчайки над мен, Шанън изкрещява два пъти и аз се сепвам от съня си. Втренчих се в мрака и затаих дъх, ала от спалнята не се чуваше нито звук.
На двайсет и пети декември лежах до късно. Накрая вече ме хванаха нервите и станах. Карл и Шанън тръгнаха за литургия. Видях ги през прозореца. Бяха се издокарали, но дискретно. Потеглиха със субаруто. И така, станах, помотах се из къщата и хамбара, постегнах това-онова. По едно време се заслушах как студеният въздух разнася надалеч крехкия звън на църковните камбани. После се качих във волвото и подкарах към сервиза. Там се заех с кадилака. Имаше достатъчно работа да откарам чак до вечерта. В девет звъннах на Карл, съобщих му, че кадилакът е готов, и му предложих да дойде да си го вземе.
— Сега не ме бива да шофирам — отвърна той.
Не се изненадах особено.
— Тогава прати Шанън.
Долових колебание.
— Добре, но в такъв случай субаруто ще остане при теб.
През ума ми препърха мисъл: „при теб“ за него означава „в сервиза“. Значи, „в «Опгор»“ беше „при него“.
— Аз ще карам субаруто, а Шанън — кадилака — поясних.
— Тогава волвото ще остане в сервиза.
— Добре. Ще направим следното. Аз ще докарам кадилака при теб, а после Шанън ще ме докара дотук да вземем волвото.
— Вълкът и козата — изтърси Карл.
Дъхът ми секна. Наистина ли каза точно това, наистина ли сравни мен и Шанън с вълк и коза? Откога знаеше? Какво ли ни предстоеше?
— Ало, там ли си? — попита Карл.
— Да — отговорих с удивително спокойствие. Изпитах облекчение.
Да, определено ми олекна. Щеше да е брутално, но поне повече няма да ми се налага да се държа като проклет измамник.
— Доизкажи се, Карл. Какво беше това с вълка и козата?
— Ами нашата ситуация с трите коли ми напомни за онази детска гатанка, в която селянин трябва да превози с лодка зелка, вълк и коза, спомняш ли си я? Да, ама в лодката се побира само селянинът и едно от трите. Как да прекара товара си през реката, така че вълкът да не изяде козата, а козата — зелката? Страшна главоблъсканица. Я по-добре паркирай кадилака пред сервиза и се прибери. После по някое време Шанън ще иде да го вземе. Благодаря ти за ремонта, братко. Ела да пийнем по едно.
Стисках толкова силно телефона, че контузеният ми среден пръст ме заболя. Карл, оказа се, не е имал предвид онова, от което се опасявах. Пак задишах нормално.
— Добре — отговорих.
Прекъснахме.
Втренчих се в телефона. Ситуацията наистина ли му бе заприличала на детската главоблъсканица? Очевидно. Опгорци може да не казваме всичко, каквото си мислим, но говорим ли, не говорим с недомлъвки.
Прибрах се в имението. Заварих Карл в дневната. Предложи ми питие. Шанън вече си била легнала. Казах, че не ми се пие алкохол, изморен съм, пък и утре потеглям рано за Кристиансан и отивам направо на работа.
В леглото в детската стая се мятах наляво-надясно нито заспал, нито буден до седем сутринта. Тогава станах.
В кухнята цареше мрак. Сепна ме шепот откъм прозореца:
— Не пали лампата.
Можех да се ориентирам в кухнята и със завързани очи. Извадих си чаша от шкафа и си налях кафе от каната. Отидох до прозореца. Светлината от снега озаряваше частично лицето ѝ. Едва сега видях отока.
— Какво се случи?
— Вината бе моя — сви рамене тя.
— Защо? Възрази ли му за нещо?
Тя въздъхна.
— Прибирай се вкъщи и не мисли за това, Рой.
— Моето вкъщи е тук — прошепнах и внимателно докоснах подутината. Шанън не се отдръпна. — И не мога да не мисля за това. Мисля за теб непрекъснато. Невъзможно е да спра. Невъзможно е да спрем. Спирачките са развалени и не подлежат на ремонт.
Докато говорех, неволно бях повишил глас и тя машинално погледна към кюнеца и дупката в тавана.
— Пътят, по който се движим в момента, води към пропаст — зашепна тя. — Прав си. Спирачките отказват. Трябва да поемем в друга посока, за да не полетим в пропастта. Ти трябва да поемеш в друга посока, Рой. — Хвана ръката ми и я притисна към устните си. — Рой, Рой. Бягай, докато не е станало късно.