— И какво става накрая? — попитах.
Дан Кране мълчеше, втренчен в мен. Изглеждаше едва ли не обиден, бе възприел въпроса ми по-скоро като опит да сложа край на дългото му експозе.
— За отровните животни, обитаващи маломерни пространства, където по чисто практически или други причини плячката няма къде да избяга, е безсмислено да произвеждат енергоемка отрова с бързо действие. Те подлагат жертвите си на бавна агония. На практика това е еволюция. Какво ще кажеш, Опгор?
Опгор нямаше какво да каже. Той очевидно говореше за човек отровител, но кого имаше предвид? Силовия събирач на дългове от Дания? Вилумсен? Или някой трети?
— В прогнозата съобщиха, че през нощта вятърът ще утихне — информирах го аз.
Кране завъртя очи към тавана, обърна се и се загледа през прозореца.
Едва когато седнахме на масата, разговорът се завъртя около хотела. Осем от дванайсетимата сътрапезници участваха в проекта.
— Да се надяваме, че строежът е стабилно укрепен — обади се Симон и погледна към големия панорамен прозорец, който пукаше под напора на вятъра.
— Укрепен е — увери го някой с твърда убеденост. — По-скоро вятърът ще отнесе петдесетгодишната ми хижа, отколкото хотела.
Вече не се сдържах и си погледнах часовника.
По традиция цялото село, и мало, и голямо, се стичаше на площада в минутите преди полунощ. Нямаше речи, не брояхме наобратно, изобщо липсваха всякакви формалности. Беше само повод хората да се съберат, да чакат заедно фойерверките, а после — в продължение на трийсетинаминутен карнавален хаос и социална разюзданост — да се възползват от масовите прегръдки в полунощ, за да притиснат тяло и буза в онзи или онези, които през останалите девет хиляди часа от годината са забранена територия. Дори новогодишното парти у Вилумсен щеше да прекъсне и елитът да се смеси с простолюдието.
Някой спомена нещо за икономическия подем в селото.
— Заслугата е на Карл Опгор — прекъсна го Дан Кране. Хората бяха свикнали да чуват леко носовия му спокоен глас. Този път обаче той звучеше суров, гневен. — Или вината. Зависи от гледната точка.
— Как така? — попита някой.
— В Ортюн неговата пламенна реч в защита на капитализма подтикна всички да затанцуват около златния телец, както впрочем би било правилно да се нарича хотелът. „Златен телец“. Макар че… — Кране обходи с поглед сътрапезниците. — „Ус Спа“, както е замислено, е доста подходящо име. Полската дума „оспа“ означава едра шарка, болест, погубвала цели градове, и то чак до двайсети век.
Грете се разсмя. Думите на Кране бяха остри и духовити в типичния му стил, но този път бяха поднесени агресивно и злобно и около масата се възцари мълчание.
Усетил неловката атмосфера, Стенли вдигна чаша с усмивка.
— Забавно е, Дан, но малко преувеличаваш, нали?
— Ни най-малко. — Дан Кране се усмихна студено и прикова поглед в стената над главите ни. — Организация, при която всички инвестират, без да разполагат с пари в брой, си е чисто копие на големия икономически срив през октомври 1929 година. Тогава разорени инвеститори скачали от небостъргачите по Уолстрийт, но те са само върхът на айсберга. Истинската национална трагедия се стоварила върху обикновените хора, върху милионите дребни инвеститори, доверили се на приказките на брокерите от фондовата борса за нескончаем подем. Оценители надували цените на недвижимите имоти, а хората масово ипотекирали къщите си, за да теглят неразумно големи кредити, та да си купят акции.
— Хубаво де, но я се огледай — подкани го Стенли. — Навсякъде цари оптимизъм. Не забелязвам особено тревожни сигнали за опасност.
— Точно в това е коварството на икономическия срив — поясни Кране, постепенно повишавайки глас. — Дълго време не виждаш нищо и изведнъж съзираш всичко. Голямата депресия ударила седемнайсет години след потъването на „Титаник“, но никой не си бил взел поука. През септември 1929-а борсовият индекс „Dow Jones“ достигнал историческия си към онзи момент връх. И хората смятали, че мъдростта на тълпата превъзхожда безапелационно индивидуалния разум, че пазарът никога не греши. А когато всички купуват ли, купуват, кой ще тръгне да бие тревога? Ние сме стадни животни, които си въобразяват, че в стадото овце, в рибния пасаж е по-безопасно…