— За да му го върна тъпкано, трябваше да му изневеря с мъж, към когото изпитвам чувства.
Изсмях се. Късо, горчиво.
— Това е нелепо.
— Да, наистина е нелепо — въздъхна тя.
— Ето, виждаш ли.
Внезапно Шанън ме пусна и застана пред мен. Зад дребната ѝ фигура пътят се опваше в нощта като бяла пъпна връв.
— Нелепо е. Нелепо е да се влюбиш в брата на съпруга си заради начина, по който гали гърдите на птица в ръцете ти, докато ти разказва за нея. Нелепо е да се влюбиш в него в резултат на историите, които си слушала за него.
— Шанън, недей да…
— Нелепо е! — извика тя. — Нелепо е да се влюбиш в сърце, което — в един момент го проумяваш — не познава предателството.
Опитах се да мина покрай нея, но тя сложи ръце на гърдите ми.
— Нелепо е — отрони тихо. — Нелепо е да не можеш да мислиш за друго, освен за този мъж, само защото сте прекарали няколко часа заедно в хотелска стая в Нотуден.
Олюлях се.
— Е, тръгваме ли? — прошепнах.
Едва влезли в автосервиза, тя ме притегли към себе си. Вдъхнах уханието ѝ. Замаян, зашеметен, целувах прелестните устни, усещах как тя хапе моите до кръв и двамата вкусвахме сладникавия метален вкус на кръвта ми, докато тя разкопчаваше панталона ми и шепнеше яростно по вече познатия ми начин. Ритна ме по краката и аз се строполих върху цимента. Лежах и я гледах, докато тя танцуваше на един крак и си събуваше обувката и чорапа. Вдигна си полата и ме възседна. Не беше влажна, но хвана твърдия ми член и го пъхна в себе си. Имах чувството, че кожата на главичката ми ще се раздере. За щастие тя не се движеше, само седеше и ме гледаше с вид на господарка.
— Приятно ли е? — попита.
— Не.
Тя се разсмя и вагината ѝ започна да се свива и отпуска около члена ми. Явно и тя усети промяната, защото продължи да се смее.
— На онзи рафт имам моторно масло за смазка — посочих шеговито.
Тя наклони глава настрани, погледна ме любвеобилно, както родител гледа дете, докато го слага да спи. После затвори очи. Все още не се движеше, но усетих как отвътре става топла и влажна.
— Чакай — прошепна. — Чакай.
Мислех за обратното броене до полунощ на площада. Най-сетне кръгът беше разкъсан, най-сетне се бяхме измъкнали от него и аз бях свободен.
Шанън започна да се движи.
Свършвайки, нададе яростен, победоносен вик, сякаш бе успяла на свой ред да избие с ритник вратата, държала я в плен.
Лежахме прегърнати и се ослушвахме. Вятърът бе утихнал. От време на време пукаше по някоя закъсняла ракета. И аз ѝ зададох въпроса, озадачавал ме още от деня, когато Карл и Шанън се появиха пред къщата ни в Ус.
— Защо дойдохте тук?
— Карл не ти ли каза?
— Освен заради желанието да направите града ни туристически център. Той избяга ли от нещо?
— Не ти ли е споделял?
— Спомена само за някакъв съдебен спор покрай строителен проект в Канада.
Шанън въздъхна.
— Става дума за проект в Кенмор. Наложи се проектът да бъде замразен, защото разходите бяха превишени и финансирането не достигаше. И вече не е спор.
— В какъв смисъл?
— Делото приключи. Осъдиха Карл да плати обезщетение на съдружниците си.
— И?
— Той не беше в състояние да го направи. Затова избяга. Тук.
Надигнах се на лакти:
— Да не искаш да кажеш, че Карл… е издирван от полицията?
— По принцип да.
— Затова ли се захвана с този спа хотел? За да си изплати дълговете в Торонто?
— Карл няма никакво намерение да се връща в Канада — отвърна Шанън с многозначителна усмивка.
Опитах се да осмисля думите ѝ. Нима завръщането на Карл у дома беше бягство на най-обикновен мошеник?
— А ти? Ти защо го последва тук?
— Защото аз изготвих проекта в Кенмор.
— И?
— Този проект беше моят magnum opus. Шедьовърът на моя живот. Не успях да го реализирам в Кенмор, но Карл ми обеща нова възможност.
Нещата започнаха да ми се изясняват.
— Спа хотелът. Проектирала си го много по-рано.
— Впоследствие се наложи да внеса някои промени, но общо взето си е същият. Теренът тук е доста сходен с терена в околностите на Кенмор в Роки Маунтинс. Свършихме парите, а не се явиха желаещи да налеят още средства в нашия проект. И Карл предложи Ус. Каза, че тук хората още му вярвали, възприемали го като местното момче чудо.
— И дойдохте тук. Без пукната крона в джоба. Обаче в кадилак.
— Карл твърдеше, че външното впечатление било най-важното, искаш ли да убедиш някого в перспективността на твой проект.
Това ме подсети за Арман, странстващия проповедник с целебни дарби. Един ден излезе наяве, че се е нагушил с пари от лековерни тежкоболни хорица — съветвал ги да не търсят помощ от конвенционалната медицина и така способствал за фаталния им край. Наложи му се да замине за север. По-късно го откриха и там. Бил основал секта, построил църква за изцеление и имал три „съпруги“. Арестуваха го за укриване на данъци и шарлатанство. В съдебната зала го попитали защо, след като първия път му се разминало, продължил да върши измами. „Защото това умея“ — отвърнал Арман.