— Теб всички те харесваха, Карл. Но когато изчукаш най-добрата приятелка на дъщеря му…
Карл ме погледна предупредително и аз понижих глас. Проверих дали Шанън, приклекнала да разгледа нещо в пирена, е достатъчно далече, за да не ни чува.
— … няма как акциите ти да не паднат.
— Ос така и не разбра за свалката ми с Грете — поясни Карл. — Знае само, че дъщеря му ме заряза.
— Нима? — изненадах се, но като се замислих, отчетох фактите. Мари открай време плащаше данък „Обществено мнение“ и, естествено, бе предпочела официалната версия за раздялата с най-готиния пич в селото да гласи, че тя е скъсала с него, разбирайте, синът на селянина Опгор е бил под нейното ниво.
— Непосредствено след раздялата ми с Мари баща ѝ ме извика да си поговорим и ми сподели колко е разстроен. Подпита ме дали няма изгледи аз и Мари да се сдобрим. Той и съпругата му също били преминавали през трудни моменти, но ето на, били заедно вече четирийсет години. Отговорих, че ми се иска да имаше начин да се събера с Мари, но точно в момент предпочитам да сменя обстановката за известно време. Той ме увери, че ме разбира, и дори ми даде идея. От Мари знаел колко висок е успехът ми. Предложи да ми уреди стипендия за американски университет.
— В Минесота? Ос ли ти съдейства?
— Имаше връзки в местното норвежко-американско сдружение.
— Досега не си ми казвал нищо.
Карл сви рамене.
— Срамувах се. Изневерих на дъщеря му, а после най-безскрупулно се възползвах от помощта му. Според мен обаче той не го направи съвсем безкористно. Сигурно се е надявал да се върна с университетска степен и да си отвоювам принцесата и половината кралство.
— И сега възнамеряваш пак да се възползваш от помощта му?
— Не аз. Селото.
— Разбира се — кимнах. — Селото. И откога започна да милееш така за селото?
— А ти кога стана толкова коравосърдечен и циничен?
Усмихнах се. Можех да му посоча точната дата. В ума си я бях именувал „Нощта на Фриц“.
Карл си пое дъх.
— Докато се намираш на другия край на света и се питаш кой си всъщност, с теб се случва нещо. Задаваш си въпроса откъде идваш. Към каква общност принадлежиш. Кои са твоите хора.
— И установи, че това са твоите хора? — Насочих брадичка към селото на хиляда метра под нас.
— Да. За добро или за зло. Това е вид наследство: не можеш да го преотстъпиш. Неизменно ще се връща при теб, без значение искаш или не.
— Затова ли започна да говориш като гражданите? Стремиш се да отхвърлиш обременителното си наследство?
— Напротив, искам го. Този говор ми е наследство от мама.
— Тя говореше така, защото дълго време бе работила като прислужница в града, а не защото беше родното ѝ наречие.
— Да кажем, че съм наследил нейната способност за приспособяване. В Минесота живее голяма норвежка общност и хората, особено потенциалните инвеститори, ме възприемат по-сериозно, ако говоря книжовно.
Последното Карл произнесе носово като мама, с пресилена западнонорвежка интонация. Разсмяхме се.
— Полека-лека ще си възвърна старото произношение — увери ме Карл. — Ние сме от Ус. И то не откъде да е, а от „Опгор“. Мой човек си най-вече ти, Рой. Ако изградят път, който да заобикаля Ус, и в селото не се появи нещо, което да го превърне в притегателна дестинация, твоята бензиностанция ще…
— Бензиностанцията не е моя, Карл. Аз само работя там. А бензиностанции — колкото искаш. Веригата разполага с цели петстотин обекта. Не се притеснявай за мен.
— Дължа ти го.
— Казах ти: нищо не ми трябва…
— Напротив. Трябва ти. Трябва ти собствена бензиностанция.
Млъкнах. Добре де, Карл уцели право в десетката. Все пак беше мой брат. Никой ме не познаваше по-добре от него.
— Благодарение на този проект ще си подсигуриш необходимия капитал, Рой. И ще си купиш бензиностанция било тук, било другаде.
Имах спестявания. Бях спастрял всяка проклета крона, която ми хартисваше, след като платях храната, тока, необходим да запичам замразени пици, когато не хапвам в бензиностанцията, бензина за старото волво и консумативите, необходими да поддържам къщата в що-годе приличен вид. Пред централния офис изявих желание да подпишем договор за франчайзинг. Въпреки очакванията трафикът да намалее чувствително, от компанията не ме отрязаха. Но цената не беше спаднала, колкото се надявах, а това — какъв парадокс — си беше моя заслуга: бензиностанцията реализираше добра печалба.
— Добре. Да предположим, че се включа във въпросното събирателно дружество…
— Ура! — извика Карл. Типично в негов стил да ликува, все едно окончателно съм се съгласил.