— Защо не ми казахте всичко това? — попитах Шанън.
Тя се усмихна замислено.
— Защо? — настоях за отговор.
— Щял си да го понесеш тежко. Нещо такова. Опитвам се да се сетя как точно го формулира Карл… А, да. Не си особено чувствителен и милозлив, но си моралист. За разлика от него — ранимия, състрадателен циник.
Идеше ми да изругая високо, но вместо това се засмях. Умееше да се изразява, проклетникът му с проклетник. Навремето не само поправяше правописните грешки в съчиненията ми. Понякога прибавяше тук-там по някое и друго изречение, преправяше написаното от мен на по-напудрен език, възвисяваше пошлото. Възвисяване на пошлото. Да, именно това беше неговата дарба.
— Грешиш обаче, ако не вярваш, че Карл подхожда с най-добри намерения — отбеляза Шанън. — Той наистина мисли всекиму доброто. Но, естествено, повече го е грижа за собственото му благополучие. И виж, получава му се.
— Все още остават някои подводни камъни. Например, намерението на Дан да пише статия за хотела.
— Според Карл проблемът бил решен — поклати глава Шанън. — Положението вече се подобри. Проектът навакса изоставането и се движи по график. След две седмици Карл ще подпише договор с шведски хотелски оператор, който ще поеме управлението на хотела.
— Значи, Карл Опгор ще спаси Ус. Ще си издигне траен монумент. И ще забогатее. Кое от тези трите според теб е най-важно за него?
— Според мен човешките мотиви са толкова сложни, че сме безсилни да ги проумеем в дълбочина.
Погалих синина под ключицата ѝ.
— А мотивите му да те бие? И те ли са сложни?
Тя сви рамене.
— Преди да замина за Торонто през пролетта, не ми беше посягал нито веднъж. Като се върнах обаче, нещо се беше променило. Той се беше променил. Непрекъснато пиеше. И започна да ме удря. След първия път беше направо съсипан. Бях убедена, че ще си остане единичен случай. Превърна се обаче в периодично възникващо поведение, сякаш загуби способност да се противопоставя на натрапчивия нагон да ми причинява болка. Понякога започваше да плаче още преди да ми е посегнал.
Сетих се за онзи път, когато от долното легло в детската стая чух да ридае не Карл, а татко.
— Защо не си тръгна? Защо изобщо се върна от Торонто? Толкова много ли обичаш брат ми?
— Отдавна вече съм го разлюбила — поклати глава тя.
— Заради мен ли се върна?
— Не. — Тя ме погали по бузата.
— Върнала си се заради хотела — установих.
Тя кимна.
— Обичаш този хотел.
— Не. Мразя го. Но той е моят затвор и няма измъкване.
— И въпреки това го обичаш — настоях.
— Както майка обича детето си, което я държи като заложница — отвърна Шанън и аз се сетих за думите на Грете: „Хотелът е тяхната рожба.“
Шанън се размърда неспокойно.
— Когато си създал нещо с цената на толкова много време и болка и си вложил толкова любов, колкото аз при изработването на този проект, то се превръща в част от теб. Не, не в част. То става по-голямо, по-важно от теб самия. Потомството, сградата, творението са единственият ти шанс за безсмъртие, нали? По-важни са от всичко друго, което обичаш. Разбираш ли?
— Значи хотелът е твоят монумент.
— Не! — остро възрази тя. — Не проектирам монументи. Проектирам обикновени, полезни красиви сгради. Защото ние, хората, се нуждаем от естетика. А красотата в моя проект е заложена в простотата, в самоочевидната логика. В моите чертежи няма нищо монументално.
— Защо говориш за чертежите, а не за хотела? Нали съвсем скоро ще бъде готов.
— Защото редица фактори са напът да го опропастят: компромисите с общината за фасадата, по-евтините материали, които Карл склони да използва, за да се вмести в бюджета. Докато бях в Торонто, цялото лоби и ресторантът са били променени.
— И ти си се върнала, за да спасиш рожбата си.
— Но закъснях. И мъжът, когото си мислех, че познавам, ме принуди да му се покоря с бой.
— Щом си изгубила съревнованието, защо още си тук?
Тя се усмихна горчиво.
— Уместен въпрос. Защото една майка смята за свой дълг да присъства на погребението на детето си, предполагам.