Намирах се на стотина метра, а усещах зноя от пожара. Сред огнеборците различих лицето на Карл, плувнало в пот и вода от маркуча. Тогава осъзнах, че положението е безнадеждно. Че всичко е изгубено.
51
Първият ден от годината настъпи със сива дрезгавина.
Околният пейзаж изглеждаше безличен, с размити очертания. Потеглих от автосервиза към хотела — или по-скоро към пепелището — и за миг ме обзе чувството, че съм объркал пътя — това изобщо не беше теренът, познат ми като петте ми пръста, а непозната територия, чужда планета.
Пристигнах на мястото. Карл и още трима мъже стояха пред димящите черни развалини на нещо, планувано да се превърне в гордостта на селото. Което все още можеше да се превърне в гордостта на селото, но не и в рамките на тази година. Черни, овъглени дървени останки стърчаха към небето като назидателно вдигнати показалци и сякаш казваха на нас, на тях, на някого каква огромна грешка е да строиш спа хотел посред голи планински чукари; влиза в конфликт с природата, предизвиква злите сили.
Слязох от колата. Тримата мъже бяха ленсман Курт Улсен, общинският управител Вос Гилберт и началникът на пожарната, някой си Адлер, който, когато не даваше дежурства в пожарната, работеше като инженер към общината. Нямам представа дали млъкнаха, защото се появих аз, или просто и бездруго бяха приключили с обмяната на хипотези.
— Е? — попитах. — Някакви предположения?
— Намериха останки от новогодишна ракета — обади се Карл съвсем тихо. Едва го чух. Погледът му беше зареян някъде много, много далеч.
— Да — потвърди Курт Улсен. Държеше цигарата си с два пръста, прислонена към дланта, като часови на нощен караул. — Възможно е, разбира се, вятърът да е довял ракетата и тя да е подпалила хотела.
Разбира се, дрън-дрън. Съдейки по акцента върху „възможно“, ленсманът по-скоро не вярваше особено в тази версия.
— Но? — подканих го да продължи.
Курт Улсен сви рамене.
— Но началникът на пожарната команда казва, че когато пристигнали, видели към хотела да водят два полузасипани отпечатъка от стъпки. При този вятър сто на сто са оставени малко преди да дойде пожарната.
— Беше невъзможно да определим дали следите са от двамата души, които са влезли, или от един, който е влязъл и излязъл — поясни шефът на пожарната. — Наложи се да действаме според по-лошия сценарий и се опитахме да влезем, за да проверим дали в модулите няма хора. Модулите обаче вече бяха обгърнати в пламъци и беше прекалено горещо.
— Тук не са открити трупове — напомни Улсен. — Но има следи от хора, идвали около полунощ. Следователно не е изключена вероятността от умишлен палеж.
— Умишлен палеж? — едва не извиках аз.
Изненадата ми навярно му изглеждаше твърде пресилена. По една или друга причина Улсен ме измери с изпитателния си полицейски поглед.
— И кой би имал полза от това? — попитах.
— Ами, ти как мислиш, Рой? — отвърна ми с въпрос Курт Улсен. Никак не ми хареса как произнесе името ми.
— Ееех. — Общинският управител кимна към селото, забулено в мъглата, спуснала се над заледеното Бюдалско езеро. — Жителите на Ус ги чака голям шок, като се събудят.
— Затънеш ли до гуша в лайна, нямаш друг избор, освен незабавно да се захванеш да почистиш — обобщих аз.
Другите ме изгледаха, все едно бях казал нещо на латински.
— И така да е, ще бъде почти невъзможно строежът да завърши до края на годината — отбеляза Гилберт. — И затова продажбата на парцели за ваканционни вили ще се отложи.
— Наистина ли? — Погледнах Карл.
Той мълчеше, изглежда, изобщо не ни слушаше. Взираше се с празен поглед в пепелището, а физиономията му ми напомняше на прясно втвърден цимент.
— Споразумението с общината е повече от ясно — въздъхна Гилберт. По начина, по който го изрече, се досетих, че преди минути е казал същата реплика. — Първо хотелът, после вилите. Уви, мнозина в Ус приготвиха тигана, докато рибата беше още в морето, и се обзаведоха с неразумно скъпи коли.
— Добре поне, че хотелът е надлежно застрахован срещу пожар — отбеляза Курт Улсен, гледайки Карл.
Гилберт и шефът на пожарната се усмихнаха едва-едва, сякаш за да отбележат, че това действително е добре, но в момента е мижава утеха.
— Е. — Общинският управител пъхна ръце в джобовете на палтото си в знак, че смята да си върви. — Хубава Нова година.
Улсен и шефът на пожарната завлачиха нозе по неговите следи.
— Така ли е? — попитах тихо, след като двамата се отдалечиха на достатъчно разстояние.
— Кое? Дали Новата година е хубава? — попита Карл с глас на сомнамбул.