Оттегли се. Шанън се настани на неговото място. Отпивахме мълчаливо от кафето, докато не чухме шум от пуснато казанче и хлопване на вратата на спалнята горе.
— Е? — прошепнах. — Какво е чувството?
— Кое чувство? — попита тя с равен глас и каменно лице.
— Хотелът ти да изгори до основи.
— Това не беше моят хотел — поклати глава тя. — Моят хотел, както знаеш, се изгуби някъде по трасето.
— Сега, когато излезе на бял свят, че хотелът не е бил застрахован, ще трябва да се открие процедура по несъстоятелност на събирателното дружество на Карл. Пропада и продажбата на парцели за ваканционни вили, а пазарната стойност на поземлените имоти в околността пак ще се срине до нула. Спуканата ни е работата. И на нас, и на Вилумсен, и на цяло Ус.
Шанън мълчеше.
— Попрочетох това-онова за Барселона — продължих. — Не си падам по градовете, обичам планини. А в околностите на Барселона има много планини. И по-евтини къщи.
Шанън мълчеше и се взираше в чашата си с кафе.
— Една планина, Сан Лоренц, ми се стори страшно красива. На четирийсет минути от Барселона.
— Рой…
— Сигурно е възможно да се купи бензиностанция в района. Заделил съм малко пари, достатъчно за…
— Рой! — Тя вдигна очи от чашата и ме погледна. — Това е моят шанс. Нима не разбираш?
— Твоят шанс?
— Сега, когато уродът изгоря. Сега е моят шанс да издигна сградата на живота ми, каквато трябва да бъде.
— Но…
Млъкнах, защото ноктите ѝ се впиха в ръката ми под лакътя. Тя се наведе напред.
— Моята рожба, Рой. Не разбираш ли? Моята рожба възкръсна.
— Шанън, няма пари.
— Пътят, водата, канализацията и парцелът са си на мястото.
— Не разбираш. Не е изключено някой да построи там нещо след пет или десет години, но никой няма да построи точно твоя хотел, Шанън.
— Ти не разбираш. — В очите ѝ гореше странен, непривично трескав огън. — За Вилумсен залогът е твърде голям. Познавам мъжете от неговата порода. Те просто трябва да спечелят, за тях няма вариант загуба. Вилумсен ще направи всичко възможно само и само да не изгуби парите от непогасения заем на Карл и печалбата от парцели за ваканционни вили.
Замислих се за Вилумсен и Рита. В думите на Шанън определено имаше резон.
— Значи, според теб Вилумсен ще налее още средства в хотела. Ще играе вабанк, един вид?
— Той просто няма друг избор. А аз трябва да остана тук, докато моят хотел види бял свят. О, сигурно ме мислиш за луда! — възкликна отчаяно тя и облегна чело на ръката ми. — Но този хотел е най-важното дело в моя живот, разбираш ли? Когато е готов, ти и аз ще заминем за Барселона. Обещавам! — Притисна устни към ръката ми. После се изправи.
Понечих да се изправя и аз и да я прегърна, но тя ме натисна обратно на стола.
— Сега е нужно да запазим и умовете, и сърцата си хладни — прошепна. — Да проявим здрав разум, Рой. За да може по-нататък да бъдем неразумни. Лека нощ.
Целуна ме по челото и ме остави.
Лежах горе на двуетажното легло и размишлявах върху думите на Шанън.
Вилумсен, не ще и дума, мразеше да губи. Същевременно обаче беше и мъж, способен да прецени кога се налага да преглътне една загуба, за да ограничи последствията ѝ. Дали твърдата убеденост на Шанън в прогнозата ѝ не се дължеше на силното ѝ желание да реализира своя проект, на любовта ѝ към непостроения хотел? Всеизвестно е, че любовта ни заслепява. Затова ли и аз се оставих тя да ме убеди в думите си? Не се наемах да предвидя коя от двете противоположни сили — алчност или страх — ще надделее, когато Вилумсен узнае, че хотелът не е застрахован, но най-вероятно Шанън беше права за едно: само той можеше да спаси проекта.
Надвесих се от леглото и погледнах външния термометър. Минус двайсет и пет градуса. Вън не се мяркаше жива душа. Неочаквано се разнесе предупредителен грак на гарван. Значи, нещо се задаваше. Живо или мъртво.
Наострих уши. В къщата не се чуваше нито звук. И внезапно пак станах дете и започнах да си повтарям наум, че чудовища не съществуват. Да се самозалъгвам, че чудовища не съществуват.
Защото на следващия ден едно такова дойде.
Част VI
53
Още със събуждането усетих, че навън е стегнал страшен студ. Показа ми го не толкова температурата в стаята, колкото другите ми сетивни възприятия. Чувах звуците по-ясно, бях по-чувствителен към светлината, а вдишваният въздух, вече със сгъстени молекули, ми се струваше по-живителен.