Църковните камбани биеха все по-забързано.
И най-сетне се чу очакваният глух тътен.
Продължавах да стоя вцепенен. Сигурно имаше опело. Камбаните все още биеха, но с постоянно увеличаващ се интервал. Плъзнах поглед над Ус, към планината и Бюдалското езеро. Иззад Аусдалския хребет се появи ясно слънце.
Църковните камбани замлъкнаха. Господи, помислих си, на колко красиво място съм роден.
Сигурно така му се струва на влюбен човек.
54
— Залял си леда с вода? — попита невярващо Карл.
— Така температурата се покачва — обясних.
— И се образува пързалка за кънки — добави Шанън, която тъкмо идваше с каната. Наля ни кафе. Забеляза погледа на Карл. — „Торонто Мейпъл Лийфс“! — побърза да възкликне тя, сякаш бе съзряла обвинение в очите му. — Не си ли забелязал как през почивките поливат игрището с вода?
Карл пак се обърна към мен.
— И в Хюкен пак има труп.
— Да се надяваме. — Духнах кафето.
— Какво ще правим? Ще съобщим ли на Курт Улсен?
— Не.
— Не? Ами ако го открият?
— Нямаме нищо общо с тази работа. Нито сме видели, нито сме чули, че колата е излетяла от пътя. Затова не сме и сигнализирали в полицията.
— Моят брат — погледна ме Карл. Белите му зъби лъщяха. — Знаех си, че ще намериш изход.
— Слушайте ме внимателно. Ако никой не знае или не подозира, че главорезът е идвал при нас, просто ще си траем и няма да възникнат проблеми. Може да мине век, преди някой да открие катастрофиралия ягуар в Хюкен. Ако обаче все пак някой разбере, че бабаитът е бил тук, ето каква ще е нашата версия…
Карл и Шанън приседнаха по-близо, сякаш възнамерявах да шепна в собствената си кухня.
— По принцип най-добре е да се придържаме максимално близо към истината. Затова ще кажем както си беше: датчанинът е дошъл при нас, за да ни притиска да върнем парите, които Карл дължи на Вилумсен. Не сме проследили с поглед колата до Козия завой, но там, наясно сме, е било изключително хлъзгаво. Така, когато полицаите се спуснат в Хюкен и видят летните гуми на ягуара, сами ще си направят останалата част от изводите.
— Църковните камбани! Ще кажем, че не сме чули трясъка от падналия ягуар заради църковните камбани — предложи Карл.
— Не — възпротивих се. — Без църковни камбани. В деня, когато силовакът е идвал при нас, не са били църковни камбани.
Карл и Шанън ме изгледаха въпросително.
— И защо? — попита брат ми.
— Планът ми не е напълно готов. Но ще се опитаме да създадем впечатлението, че се е случило друг ден, не днес. Датчанинът е живял малко по-дълго.
— Защо?
— Всъщност проблемът няма да дойде от датчанина — махнах с ръка. — При всички случаи силов събирач на дългове не тръби наляво-надясно къде и кога работи. Най-вероятно само ние и той знаем, че тъкмо днес е идвал в Ус. Натъкнат ли се на трупа му, от нашата версия ще зависи кога е умрял. Проблем обаче може да изскочи от Вилумсен.
— Да, защото той, естествено, знае кога неговият главорез е смятал да ни посети — кимна Карл. — И е възможно да го съобщи пред полицията.
— Не ми се вярва — поклатих глава.
Настана мълчание.
— Няма да каже на полицията — кимна Шанън. — Защото иначе ще се наложи да признае, че той го е наел и изпратил.
— Вярно — съгласи се Карл. — Нали, Рой?
Не отговорих. Сръбнах шумно голяма глътка кафе. Оставих чашата върху масата.
— Зарежете датчанина. Главният проблем е Вилумсен, защото той няма да се откаже да си иска парите само защото главорезът му е потънал вдън земя.
— А Вилумсен е готов да убива — сбърчи чело Шанън. — Рой, според теб датчанинът наистина ли имаше сериозно намерение да осъществи заканата си?
— Чувах го през кюнеца. Питай Карл. Двамата седяха един срещу друг.
— Ами… да, мисля — промърмори Карл. — Бях толкова изплашен, че бях готов да повярвам на всичко. От двама ни Рой е по-вещ в особеностите на… човешката психика.
Замалко да каже друго. Психиката на убиеца.
Карл и Шанън пак приковаха очи в мен.
— Според мен датчанинът щеше да те убие — погледнах Шанън.
Зениците ѝ се разшириха и тя кимна бавно-бавно, типично по нашенски в Ус.
— А после щеше да дойде твоят ред, Карл — добавих.
— Май имам нужда от питие — каза той, забил поглед в дланите си.
— Не! — възразих разпалено. Поех си дъх и се успокоих. — Нужен си ми трезвен. Освен това ми трябва въже за теглене и шофьор с опит в тази работа. Шанън, ще отидеш ли да наръсиш пясък при завоя?
— Да. — Тя посегна към мен и аз се вцепених, защото за миг си помислих, че ще ме погали по бузата. Тя обаче просто сложи длан на рамото ми. — Благодаря.