Внезапно Карл сякаш се освести.
— Да, разбира се, благодарим! Благодарим ти, Рой! — Пресегна се през масата и сграбчи ръката ми. — Спаси и мен, и Шанън, а аз мрънкам и се тюхкам, все едно ядовете с Вилумсен са твой проблем.
— Мой проблем са.
Замалко да добавя нещо високопарно от рода на „ние сме семейство и сме заедно в тази битка“, но се въздържах. Все пак не бе изминал и половин час, откакто бях чукал снаха си.
— В днешната уводна статия Дан е развъртял секирата — съобщи от кухнята Карл, докато аз, в коридора, се навличах с още дрехи и се чудех какви ботуши ще са най-подходящи, ако скалната стена е заледена. — Нарича Вос Гилберт и общинските управници безгръбначни популисти. Според Дан традицията започнала по времето на Ю Ос, само че тогава нещата не били чак толкова очебийни.
— Май иска бой — отбелязах. В крайна сметка се спрях на чифт солидни кантовани зимни обувки на татко.
— Че кой нормален човек иска бой? — попита Карл, но аз вече бях наполовина извън вратата.
Отидох в хамбара. Вътре Шанън пълнеше с пясък едната поцинкована кофа.
— С Рита Вилумсен още ли ходите на ледени бани три пъти седмично? — попитах.
— Да.
— И сте само двете?
— Да.
— Някой може ли да ви види?
— Ходим в седем сутринта, още е тъмно, така че… не.
— За кога е следващата ви уговорка?
— За утре.
Потърках си брадичката.
— За какво мислиш? — попита тя.
Загледах се в струйката пясък, процеждаща се от продупчената кофа.
— Мисля как би могла да я убиеш.
По-късно вечерта — тримата бяхме обсъдили подробно плана за шести път, Карл бе кимнал и двамата бяхме погледнали Шанън — тя постави своето условие:
— Ако се съглася да участвам и ако успеем, искам хотелът да бъде възстановен по оригиналните ми чертежи. До последния детайл.
— Добре — кимна Карл след кратък размисъл. — Ще направя каквото е по силите ми…
— Няма да се наложи — отвърна Шанън. — Защото не ти ще ръководиш строителните работи. А аз.
— Виж…
— Това не е предложение, а ултиматум.
Навярно Карл осъзна същото, каквото и аз: Шанън говореше сериозно. Карл се обърна към мен. Вдигнах рамене в знак, че в този случай не съм в състояние да му помогна.
Той въздъхна.
— Добре. Ние, Опгорци, не се пазарим. Ако всичко мине по ноти, ръководната роля е твоя. Надявам се поне да имам възможност да се включвам.
— О, със сигурност няма да те оставим да бездействаш — увери го тя.
— Дайте да преговорим плана още веднъж — настоях.
55
В седем сутринта навън още се спускаше мрак.
Промъкнах се на пръсти в спалнята. Напрегнато се вслушвах в равномерното дишане от двойното легло. Подът изскърца. Застинах на място и наострих уши. Ритъмът на дишането не се наруши. През пролука в завесите се процеждаше самотен лунен лъч. Продължих, опрях колене о матрака и предпазливо се добрах до спящата фигура. Тази половина от леглото беше все още топла от доскоро лежалия там човек. Не се сдържах. Долепих лице до чаршафа и вдъхнах уханието на жена. И пред мен, като на кинематограф, мигом се заредиха кадри с мое и нейно участие. Голи, потни от любене и ненаситни за още, винаги.
— Добро утро, любов моя — прошепнах.
И опрях пистолет о слепоочието на спящата особа.
Дишането секна. Чуха се две шумни, ядосани изхърквания. После светнаха две отворени очи.
— Тихичко спиш за дебелак — отбелязах.
Вилум Вилумсен премига няколко пъти в полумрака, сякаш за да се увери, че не сънува.
— Какво е това? — попита той с дрезгав от съня глас.
— Камбаната — отвърнах. — Краят. Смъртта.
— Какво правиш, Рой? Как влезе?
— През вратата за мазето.
— Тя е заключена.
— Да — потвърдих кратко.
Той се надигна на лакти.
— Рой, Рой, Рой. Не искам да пострадаш. Разкарай се овреме и обещавам да забравя това.
Цапардосах го с дулото през носа. Кожата се обели, потече кръв.
— Не си мести ръцете от завивката. Остави кръвта да тече.
Вилумсен преглътна с мъка.
— Това пистолет ли е?
— Позна.
— Ясно. Значи, повтаряме историята от миналия път?
— Да. Само дето тогава се разделихме живи.
— А сега?
— Сега не бих бил толкова сигурен, че нещата ще приключат благополучно. Ти заплаши да избиеш семейството ми.
— Това е санкцията за неспазването на договор за толкова крупен заем, Рой.