Раздразнено поклатих глава.
— До построяването на хотела ще минат две години. А после — още две, докато хотелът си избие парите от инвестицията и започне да печели. Ако дотогава не фалира. Така или иначе, ако през това време се съгласят да ми продадат бензиностанцията и ми трябва кредит, от банката ще ми откажат, защото вече ще съм задлъжнял до гуша покрай проекта около СД-то.
Съдейки по изражението на Карл, изобщо нямаше намерение да опровергава очевидните глупости, излезли от устата ми. Независимо дали съм съдружник в СД, или не, никоя банка няма да ми отпусне кредит за покупка на бензиностанция вдън горите тилилейски.
— Ти ще участваш в хотелския проект, Рой. Освен това ще получиш парите за бензиностанцията, преди да сме започнали строежа на хотела.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изгледах го.
— СД-то трябва да купи парцела, където ще се намира хотелът, а кой притежава тази земя?
— Ти и аз. Е, и? От продажбата на няколко квадратни метра голи чукари не се забогатява.
— Зависи кой определя цената — възрази Карл.
По принцип логическото мислене никога не ми е куцало, но, признавам, минаха няколко секунди, докато вдяна.
— Искаш да кажеш…
— … че аз изготвям описанието на проекта. Тоест, аз разписвам разходните пера в бюджета, които ще представя на инвеститорската среща. Разбира се, няма да лъжа за цената на терена, но да кажем, че ще я определя на двайсет милиона…
— Двайсет милиона! — Смаян, посочих наоколо. — За този камънак?
— Цената ще е толкова нищожна на фона на общата от четиристотин милиона, че лесно ще я разхвърлим по отделните пера: бюджет за път с прилежаща територия; бюджет за паркинг; бюджет за строителен парцел…
— А ако някой пита за цената на декар?
— Ще я оповестим, не сме мошеници.
— А какво… — Млъкнах. Ние? Как така изведнъж Карл ме набърка в това? Добре, сега не му беше времето да ставам дребнав. — А какво сме тогава?
— Бизнес предприемачи, които играят играта.
— Игра? Говорим за провинциалисти, дето и понятие си нямат от бизнес сделки.
— Селски балъци, а? Аз ли не знам, нали съм роден и отраснал тук. — Той плю. — Не съм забравил как Вилумсен прекара татко с кадилака. Тогава хората се разтревожиха, и то здравата. — Той се усмихна накриво. — Този проект ще повиши цените на всички недвижими имоти в района, Рой. А след като осигурим финансирането на хотела, минаваме към втория етап. Ски-влек и проекти за ваканционни вили и апартаменти. Там са големите пари. Защо сега да продаваме на безценица, при положение че цените сто на сто ще хвръкнат до небесата, и то благодарение на нас. Никого не мамим, Рой. Просто не е нужно да тръбим наляво и надясно, че, видите ли, братята Опгор ще приберат първите милиони. И така… — Той ме погледна. — Искаш ли пари за собствена бензиностанция, или не?
Трябваше ми време.
— Помисли, докато се изпикая.
Карл се обърна и се изкачи до върха на планинския склон. Явно се надяваше да намери завет.
И така, Карл ми отпусна времето, необходимо да си изпразниш мехура, за да реша искам ли да продам имущество, семейна собственост от четири поколения наред. На цена, която при други обстоятелства бих определил като пладнешки обир. Нямаше нужда да мисля. Пет пари не давах за фамилната история, поне що се отнася до моето семейство. Ставаше дума за земя с нулева сантиментална, пък и с каквато и да била друга стойност, освен ако внезапно някой не открие в нея залежи на рядък метал. А ако Карл наистина беше прав и милионите, които щяхме да приберем, бяха само черешката на тортата, която всички съдружници в събирателното дружество впоследствие щяха да си поделят, аз нямах нищо против. Двайсет милиона. Десет за мен. За десет милиона можеш да си купиш страхотна бензиностанция. Оборудвана по последни стандарти, с възлово местоположение, и то без нито йоре кредит. Напълно автоматизирана автомивка. Ресторантска част.
— Рой?
Обърнах се. Заради вятъра не бях чул Шанън.
— Май е болно — каза тя.
За момент помислих, че говори за себе си — толкова разрошена и премръзнала изглеждаше с кафявите си очи, които ме гледаха изпод стара плетена шапка, останала от детството ми. После обаче видях, че държи нещо в долепените си шепи. Леко ги разтвори.
Беше птиче. Черна качулка върху бяла главица, светлокафява гушка. Със съвсем бледо оперение — сигурно беше мъжки. Не даваше признаци на живот.
— Планински дъждосвирец — казах.
— Лежеше ей там. — Шанън посочи хлътнатина в пирена. Различих яйце. — Насмалко да го настъпя.